Съдържание

Образованието на човека не завършва до последния му ден.“

Генерал Робърт Лий

 

     С този раздел искам да изпълня едно задължение – да помогна за оптимизиране на обучението в мениджмънт на военните организации. Не че ученето им е малко. Не познавам друга организация, която така системно да се грижи за обучението на кадрите по управление. Независимо че целта е амбициозна и рискува с навлизане в сфера, от която всеки разбира, то нека все пак опитаме с помощта на Теорията на организациите да адресираме някои проблеми на военния мениджмънт. И понеже вече споменахме, че най-високото „истинско военно“ ниво в йерархията е оперативното, то нашите усилия ще се насочат точно там – в неговата подготовка.

     В предходни раздели разгледахме в достатъчна степен на детайлизация проблема със спецификата на управление на системата на Въоръжените сили. Нека припомним основните тези, като само ги изброим:

  1. Въоръжените сили са организационна система с изкуствен произход (изкуствена система).
  2. Изкуственият характер на системата води до факта, че стратегическото ѝ ниво е елемент на надсистемата. В случая с въоръжените сили надсистема е системата на държавата.
  3. За да компенсира професионалната некомпетентност на стратегическото ниво в процеса на еволюцията си, системата на въоръжените сили развива оперативно ниво на управление и по този начин в йерархично отношение се формират нивата стратегическо, оперативно, тактическо и операционно.

     Посочихме и източник на конкретен проблем – липсата на военна експертиза в съчетание с липса на мениджърски умения на ръководителите на стратегическо ниво.

     Волно или неволно, но се натрапи усещането, че истинският проблем на въоръжените сили е наличието на цивилно ръководство на стратегическото ниво. Всъщност от позиция на военната система е точно така. Но дали е така и в по-глобален контекст – от позиция на системата на държавата? Нека не забравяме, че военната система е изкуствено създадена от тази на държавата за реализиране на конкретно предназначение. Изхождайки от това съображение, цивилното ръководство на отбраната е напълно логично.

     Къде тогава е проблемът?

     На помощ за отговор на този въпрос отново идва процесът на управление. Нека влезем в малко дълбочина.

     Говорейки за зрелостта на управленското изкуство във въоръжените сили, ние формулирахме още няколко тези:

  1. Управлението се развива под натиска на нарастващата сложност (сложност на средата, процесите и т.н.).
  2. За справяне с натиска на сложността военните ползват технологиите на въвеждане на нови йерархични нива и мрежовизация на органите за управление. При това основната функция на бойното управление се разнася предимно по йерархичните нива, а осигуряващите функции на управлението се делегират предимно на мрежовия орган за управление – щаба.
  3. Задълбочаващото се разделение между управление на силите при изпълнение на задача и осигуряващите управленски функции се развива в наши дни във формирането на две функционални направления във военното управление – командване и управление (Command and Control – C2).

     Очевидно, в рамките на военното управление са се обособили двете функционални направления на командването и управлението. Но това ли са единствените управленски функции?

     Ако се разглежда процесът на военното управление като процес на управление на наличните системни способности за постигане на зададени цели, това е така. Остава открит въпросът: „А къде остава управлението на процеса на създаване на системните способности?”.

     Всъщност се оказва, че съществува още един вид управление – на процеса на добиване на способности. За да го разграничим от класическото командване и управление, нека наречем този процес „Мениджмънт” и го дефинираме като „процес на управление за създаване на способности”, включващ дейностите на планиране, изграждане, поддържане и трансформация на тези способности.

     От друга страна, следва да се отчете, че системата на въоръжените сили е подсистема на системата на държавата. На тази база следва да се дефинира още едно функционално направление: „формиране на насоки за дейността и контрол за тяхното спазване”. Доколкото сме свикнали да възприемаме надсистемата на държавата като политическа по отношение на ръководството, то удачно е тази функция да се предефинира като „политически насоки и контрол”.

     На практика се формираха три функционални направления на управление на системата на въоръжените сили:

  • командване и управление в процеса на управление за изпълнение на целите;
  • мениджмънт на процеса на поддържане на системата в състояние на способност за изпълнение на целите;
  • политическо ръководство.

     Коректността изисква да се отбележи, че тази постановка е за наличието на три функционални области на управление на системата за сигурност и в частност – системата на въоръжените сили е изцяло заимствана от проф. Тодор Тагарев. Според него системата за управление на въоръжените сили изглежда по начина, представен на фигура 66[1].

 

 

Фигура 66. Функционални направления на управление на системата на въоръжените сили.

 

     За нас е необходимо да погледнем на тази схема в системна перспектива. Нека за тази цел я видоизменим и представим малко по-подробно. Това е направено на фигура 67.

 

Фигура 67. Функционални направления на управление на системата на въоръжените сили. Органи за управление, нива на управление, процеси.

 

     Нужно е да се дадат някои пояснения и за целта ще започнем от вече познатото ни командване и управление.

     Функцията командване и управление се свързва с процеса на използване на наличните способности на въоръжените сили за целите на изпълнение на предназначението им. Като цяло този процес може да се декомпозира на следните частни етапи:

  1. Анализ на средата за сигурност и формулиране на цели за реализиране на предназначението.
  2. Създаване на система от задачи за достигане на целите.
  3. Създаване на структура на системата на силите, поддържаща изпълнението на задачите.
  4. Управление на силите и средствата за реализиране на задачите.
  5. Комплекс съпътстващи и осигуряващи дейности като управление на личния състав и кадрово осигуряване, информационно осигуряване, подготовка на силите, логистика и др.

     Тези дейности във въоръжените сили са процедурно описани в ръководства за планиране на различните нива, методики за подготовка, наставления за бойна дейност и други документи от подобен род.

     Паралелно с този процес на командване и управление се реализира и процесът на мениджмънт на отбраната. Това е дейността по планиране на отбранителните способности, тяхната аквизиция, управление на жизнения им цикъл и трансформация. Има и допълнителни паралелни дейности с финансов и юридически характер.

     Тези два процеса – на командване и управление и мениджмънт на отбраната протичат паралелно и се разнасят по всички йерархични нива на системата на въоръжените сили. Характерното при това е, че колкото по-високо е нивото на системата, толкова повече делът на командването и управлението намалява за сметка на мениджмънта и обратното. Това е схематично представено чрез ориентацията съответно на синия и червения триъгълник на фигура 67.

     От изключителна важност е двата процеса да са интегрирани на всички нива. Всъщност тази интеграция е от ключова важност за коректното функциониране на системата. Нека по тази причина ѝ обърнем малко повече внимание.

     Оказва се, че интеграцията на оперативно, тактическо и операционно ниво са налице. Тази интеграция е решена по един класически за военните начин.

     Исторически военните винаги са били тревожени от един важен въпрос: „Как да се организира взаимодействието, щото да е най-пълноценно?“. И моделът, който са „измислили“ е поразяващ с простотата си – придаване ?? в подчинение. Даваш на началника командни правомощия в необходимата степен и въпросът се решава. И не защото той ще му мисли, а защото той ще ги командва!

     Точно така е подходено и с интегрирането от една страна на командването и управлението, и от друга страна, мениджмънта. На оперативно, тактическо и операционно ниво лицата, заети с мениджмънт, или са подчинени на военния началник, или функциите на мениджмънта са разнесени в структурите, предназначени основно за реализиране на командване и управление.

     Какво се случва обаче на стратегическо ниво?

     Формално въпросът с интеграцията е решен – налице е интегриран орган за управление, състоящ се от Министерство на отбраната и Щаб на отбраната. Без да се изпада в излишни емоции следва да се отбележи, че идеята за интегрирано Министерство на отбраната от позиция на системотехниката е брилянтно системно решение.

     Налице са предпоставки за удачно съчетаване на военната експертиза с мениджърския капацитет, политическото ръководство и гражданския контрол. При това отново е развита идеята за съчетаване на възможностите на централизираните и мрежовите организации. Типичен пример за това е „затварянето“ на функцията на командване и управление в централизираната институция на Върховния главнокомандващ – Президентът и по-скоро мрежовата организация за осъществяване на мениджмънта – министър и политически кабинет.

     За огромно съжаление на стратегическо ниво се наблюдават и дезинтеграционни процеси. Причината за тяхното наличие е двустранна.

     От една страна, причина е типичната вътрешносистемна резистентност на военната система, която в дълъг исторически период е била силно военизирана на стратегическо ниво. Тази причина се допълва със следствията от централизирания характер на военната система, който освен че възпитава в „преклонение“ пред йерархията, но и създава фалшивата увереност, че на различните нива нещата се правят по един и същ начин с малки разлики. В тези условия за съжаление въоръжените сили изобилстват от представители на командния ешелон, които са запазили манталитета на командири на батальон (да не споменаваме по-ниски по ранг формирования) и са заменили „ритането на буци“ с „ритане“ части от анатомията на подчинените си (които части за жалост също изобилстват по щабовете, включително и на стратегическо ниво).

     От другата страна стои управленската незрялост на голяма част от призваните да практикуват мениджмънт в сферата на въоръжените сили. За огромно съжаление практиката за назначаване не по компетентност, а по симпатии (партийни, родови, дори емоционални) е широко разпространена. Попаднала в специфичната среда на военна система, некомпетентността бързо еволюира в отчуждение, капсулиране в сродно обкръжение или открито противопоставяне и стремеж за налагане чрез наподобяване на типичния за военните авторитаризъм.

     В подобни условия дезинтеграционните процеси са напълно логични. Когато тези процеси се хиперболизират от противопоставяне на ниво президентска институция – министерство, резултатите са пагубни. Като контраст на разделението се открояват усилията на „посветените“ в идеята на интеграцията за сглобяване и хармонизиране на механизмите на управление.

     Интересно е как реагира системата на подобни дезинтеграционни процеси. Чрез самоорганизация, разбира се.

     На практика протича процес на адаптация. За мнозина тази адаптация е невидима и непозната, но тя е налице. Класическият вариант, по който се реализира, е с ползването на поразителната способност на военната система да се самовъзпроизвежда във всякакви условия и да „заразява“ с поведенчески модели контактуващите организации. На първо място в тази стратегия е „военният пенсионер“. Вече споменахме, че военните (в това число и бившите) притежават отлични административни умения. Те са изпълнителни, способни да слушат, спазват дисциплината, прекланят се пред йерархията, когато се наложи умеят да изискват – идеален подчинен. Незаменими са в способността си да работят за началника, компенсирайки неговите липси на умения, без да претендират за мястото му. И нещо повече – те притежават експертиза. Веднъж навлезли в ролята на подчинени те проявяват още едно умение – да изчакват, но не пасивно, а копирайки уменията на ръководителя, в това число и липсващия им мениджърски капацитет. По тази линия логично тази „каста“ вече широко е навлязла на управленското ниво на стратегическо ръководство на въоръжените сили.

     Военните не идват сами – те водят тихо след себе си „кохорта“ от притежаващи съответната гражданска специалност близки и роднини – хора индиректно запознати с порядките и спецификата на военната система и склонни да ги приемат безрезервно.

     По паралелна система на адаптацията се движи и военното образование.

     Поставена в неприятната позиция „да се учи от практиката“, защото видите ли, „практиката изпреварва теорията“, военнообразователната система „изважда“ от арсенала добре познатото оръжие на търговия с влияние. Системата самостоятелно инициира редица полезни за системата инициативи, като специализирани курсове за цивилни, магистърски програми по „Национална сигурност“ и други. Това в еднаква степен компенсира недостатъците на системата, но служи и за създаване на лоби в средите на Министерството, оправдава преподавателски щат и като цяло издига важността на военнообразователните компоненти на системата. Нека се отклоним от излишния спор дали тези дейности на военните университети и училища са резултат от осъзнат стремеж за коригиране на системното функциониране, водени от частни (възприемани като користни) подбуди, или комплекс от двете. Нека просто приемем, че системите поддържат едновременно повече от една цели и се адаптират непрекъснато.

     Всъщност самоорганизация на системата под формата на адаптация е налице и по тази линия интеграционните процеси на стратегическо ниво са налице. Лошото е, че тази самоорганизация протича във висока степен неосъзнато и на практика стихийно.

     От съществен интерес е възможността да се преодолее проблемът с дезинтеграцията и потенциалната заплаха от некомпетентност на надсистемата като военна експертиза и като мениджърски умения.

     Един от очевидните подходи е да се въведат механизми за селекция на кадри за стратегическите нива на мениджмънт на цивилни и военни експерти и ръководители на мениджмънта. За жалост тази идея следва да се „отпише“, доколкото от позиция на типичния за системния подход „цинизъм“ е практически утопична. Налага се военната система да се справя сама.

     Доколкото споменахме за системния „цинизъм“, нека изброим даденостите:

  1. Дезинтеграцията, мениджърската некомпетентност на част на ръководителите на стратегическо ниво (както по функцията мениджмънт, така и по функцията командване и управление), професионалната некомпетентност по военни въпроси на част от цивилните ръководители са налице.
  2. Политическото ръководство ще продължи да се реализира в отделни случаи като политическа доминираност.
  3. Субективизмът в кадровата политика ще продължи да съществува.
  4. Самоорганизацията чрез вливане на военен потенциал в структурите на мениджмънта ще продължи да протича.

     Единствената очертаваща се възможност, при това зависеща само от „волята“ на военната система, е да създаде предпоставки на военния си потенциал, който се „влива“ в системата на мениджмънта да владее управленски умения. Това може да стане само чрез военното образование. При това опциите са налице.

     Една от тях е възприемането на „американския“ модел. Добре известно е, че в САЩ обучението на военните курсанти по спецификата на военната служба започва след добиване на гражданско образование в рамките на обучението във военните училища. Още повече, че нашите военни университети и училища интегрирано обучават по военна и гражданска специалност и подобен преход не е труден. Изисква се просто гражданските специалности да се обогатят по начин, отчитащ последващите нужди от кадри на функцията мениджмънт на отбраната.

     Вторият вариант е да се запази системата за обучение на курсанти, а да се „пипне“ системата за обучение във Военна академия. Вариантът предвижда най-общо постепенно нарастване на дела на обучението по мениджмънт, започвайки от „малката академия“, през „Стратегическия курс“, до „генералщабната академия“. Когато това се допълни с паралелно обучение и квалификация на граждански специалисти и се подкрепи от ясни функционални изисквания за заемане на длъжности в звената най-вече на оперативно и стратегическо ниво на управление – резултатът ще е изключително добър.

     В сравнение с първата опция, втората е по-реална. Още повече, че голяма част от академичния състав на Военна академия отдавна е „узрял“ за тази идея[2]. Нека на тази основа се фокусираме върху посочената възможност и да я развием в по-големи детайли, като заложим на тезата, че във военната йерархия първото „чисто военно ниво“ е оперативното. По тази причина е подходящо да се фокусираме върху това ниво и неговата подготовка. За целта е удачно да изведем спецификата на неговата дейност.

     В ежедневното общуване се е наложила тезата, че „оперативното ниво превежда стратегическите послания на разбираем за тактическите командири език“. И тази теза е напълно вярна, но нека припомним едно по-научно тълкувание: на оперативното ниво стратегическите цели се декомпозират на цели на организацията, облечени в пакети от дейности (на военен език – операции). Групирането в операции става по един или няколко от следните признаци: разпределение във времето, разпределение в пространството, обект на въздействие, субект на изпълнение, постиган резултат, степен на логическа обвързаност, степен на съвместимост на дейностите, характер на дейностите, начин на осигуряване.

     Именно в процеса на тази дейност ще очертаем спецификите в съдържанието на управленската дейност на оперативно ниво. Те са следните:

  1. Трансформират се стратегическите цели в цели на военните организации.
  2. Планира се и се организира провеждането на операции.
  3. Формулират се цели на подчинените тактически нива.
  4. Осигурява се провеждането на операциите.
  5. Организира се осигуряването на тактическите нива.
  6. Планират, организират и се осигуряват тактически действия в специфични случаи[3].

     Това налага „военната“ подготовка на офицерите на оперативно ниво да се фокусира именно върху тези направления. Удачен е вариантът за подготовка да „се разнесе“ в няколко образователни курса с периоди на практическа реализация на придобитите знания и умения. Формират се следните етапи на подготовка:

  1. Оперативно-тактическа подготовка в рамките на магистратура по военно дело.
  2. Практика на ръководни длъжности във формирования на операционно и/или ограничено тактическо ниво (до батальон – кораб) или на щабни длъжности във формированията на тактическо ниво.
  3. Курсове за специализация по конкретни области на военната дейност.
  4. Практика на ръководни длъжности във формирования на операционно и/или ограничено тактическо ниво (до батальон – кораб) или на щабни длъжности във формированията на тактическо и/или оперативно ниво.
  5. Специализиран курс за оперативна и стратегическа подготовка.
  6. Практика във формированията и щабове на оперативно ниво и/или стратегическо ниво, както и на ръководни длъжности на ограничено тактическо ниво (полк – корабен дивизион).
  7. Стратегическа подготовка в рамките на магистратура по „Стратегическо ръководство на отбраната и въоръжените сили“.
  8. Практика на ръководни длъжности във формированията на високо тактическо ниво (бригада – флотилия), оперативно ниво, оперативни и/или стратегически щабове.

     На практика това се прави от настоящата система за подготовка, но това, което определено не се прави, е подготовка по мениджмънт на отбраната. По тази причина нека проследим съдържанието на мениджмънта на високите ръководни тактически командни длъжности и на оперативно ниво. В йерархичен порядък то е най-общо следното:

  • управление на човешките ресурси;
  • управление на жизнения цикъл на добити материални ресурси;
  • планиране, организиране и управление на доставки на средства за осигуряване на ежедневната дейност и дейността по предназначение;
  • подготовка и управление на проекти по модернизация на материалната база, силите и средствата;
  • подготовка на планове за стратегическо развитие на силите.

     Оформя се необходимост от подготовка по следните направления:

  • обща теория на организациите;
  • обща психология и социология;
  • общ мениджмънт и икономика;
  • управление на човешките ресурси;
  • общо счетоводство и обществени поръчки;
  • управление на проекти;
  • теория на системите (на сложността);
  • стратегическо лидерство;
  • международна икономика;
  • мениджмънт на отбраната и въоръжените сили.

     Коректността изисква да се посочи, че подобни подготовки частично съществуват, но за огромно съжаление те едва оцеляват под натиска на борбата за хорариум от „мастодонтите“ на военната наука, преподаващи безкраен низ от доктринални схващания, принципи и изисквания.

     При реализирането на посочената по-горе подготовка идеята е тя да „се разнесе“ (разпредели)  в съществуващата система за подготовка на офицерите. Нека предложим вариант за подобно разпредели на подготовката. При това следва да се отчита балансът между командване и управление, и от друга страна – мениджмънт по начина, който е показан на фигура 67.

     Удачно е на „входното ниво“ на подготовка – подготовката по магистърска специалност по „Военно дело“, да се реализира следното съдържание:

  1. Кратък курс на припомняне на тактиката с акцент върху съвместните действия.
  2. Подготовка по командване и управление на военните формирования и съдържанието на щабната дейност.
  3. Подготовка по осигуряване на дейността на формированията по ежедневие и в условия на използване.
  4. Обща подготовка по оперативно изкуство.
  5. Обща подготовка по национална и регионална сигурност.
  6. Подготовка по обща теория на организациите.
  7. Подготовка по обща психология и социология.
  8. Подготовка по общ мениджмънт и икономика.
  9. Подготовка по управление на човешките ресурси.
  10. Подготовка по лидерство.

     В рамките на курсовете за специализация по области на военната дейност по подразбиране следва да се дава подготовка по области на познанието, нужни за спецификата на изпълнение на конкретна длъжност.

     Следващият етап на подготовка е специализиран курс за оперативна и стратегическа подготовка. Удачно е неговото съдържание да бъде:

  1. Подготовка по оперативно изкуство.
  2. Подготовка по командване и управление на военните формирования и съдържанието на щабната дейност на оперативно ниво.
  3. Подготовка по национална и регионална сигурност.
  4. Подготовка по общо счетоводство и обществени поръчки.
  5. Подготовка по управление на проекти.
  6. Подготовка по Теория на системите (на сложността).
  7. Основи на мениджмънта на отбраната и въоръжените сили.

     Най-високото ниво на подготовка е в рамките на магистратура по „Стратегическо ръководство на отбраната и въоръжените сили“. Тази подготовка е удачно да се реализира със следното съдържание:

  1. Кратък опреснителен курс по Оперативно изкуство и свързаните командване и управление и щабни процедури на оперативно и стратегическо ниво.
  2. Подготовка по стратегия.
  3. Подготовка по международна икономика.
  4. Подготовка по национална, регионална и глобална сигурност.
  5. Стратегическо лидерство.
  6. Мениджмънт на отбраната и въоръжените сили.
  7. Аспекти на различни дисциплини от областта на Обществените науки.

     Доколкото темата за подготовката е проблемна по причина, че всеки претендира да разбира от нея и има собствено мнение, удачно е да се ограничим до представянето на посочения вариант. Без да се навлиза в подробности може да се обобщи, че подобна система за подготовка притежава следните преимущества:

  • съобразен е с обхвата на последващи длъжности след етапите на обучение;
  • отразява баланса между съдържанието на дейностите по командване и управление, и от друга страна – мениджмънт, на различните нива;
  • съответства на възприетия модел за подготовка на офицерите на високите тактически нива и оперативно ниво и изисква само негово съдържателно изменение;
  • във висока степен съвпада с популярно споделяно мнение на офицери и преподаватели, но неясно защо не се реализира.

     В заключение е удачно да се обобщи, че са възможни разбира се и други варианти. При това следва да се отчита, че изборът на конкретен начин е ситуационен и при всички случаи ще е във висока степен предопределен от субективните предпочитания на въвеждащото го политическо и военно ръководство. Определено може да се твърди, че вариантът, при който нищо не се прави, е най-лесен. Такъв подход разчита на адаптационните процеси във военната система и повярвайте – те ще сработят. Лошото е, че начинът на сработването им може да не ни хареса, доколкото може да се премине през процес на частичен системен разпад, който не е особено желан.

     По никакъв начин не бива да се разбира, че се препоръчва пасивното изчакване. Просто следва да се приеме, че и този подход е в инструментариума на мениджмънта – на този мениджмънт, който уви, военните управленци не винаги владеят. По редица причини военните управленци се обучават в модел на управление, който разчита на развита обратна връзка и представлява постоянен процес на коригиращи въздействия с цел привеждане на системата (организацията) в желаното крайно състояние. При това този процес на управление разчита във висока степен на интуицията, че това желано състояние е рационалното системно решение, въпреки че често няма никаква индикация за това.

     За разлика от класическото военно управление, успешният мениджмънт преследва рационалното решение (състояние). При това този тип на ръководство често разчита на непонятни за класическия военен техники, като например – „въздържане“ от управление. При това въздържане от управление мениджърът залага на презумпцията, че рационалното състояние често е непознато за него и воден от тази идея оставя самоорганизацията да се „навърлува“ в системата и тя сама да достигне онова състояние, което може да се определи като рационално. При това следва да се помни, че въздържането от управление не бива да е резултат от управленско незнание, а да е плод на управленска мъдрост. Възприемането на обсъжданите тези е много трудно за обучавания на динамично ръководство военен. Спомням си лекция, при която представих тази теза пред офицери. Почти бях обвинен в ерес. Все още не съм сигурен дали примерите ми със шоковата терапия в Полша и стратегията на генерал Кутузов успяха да ги убедят във възможността на подобен подход.

     Именно в подобни деликатни различия следва да се обучават военните управленци, за да придобият необходимите им умения за стратегическо ръководство на най-древната и развита организация – военната система.


[1] Представената фигура за функционалните направления на управлението на въоръжените сили е заимствана от лекция на проф. д-р Тагарев. Повече информация за съдържанието на мениджмънта на отбраната може да се намери в лекциите и публикациите на проф. Тагарев, достъпни след регистрация на адрес: https://it4sec.org/defence-planning-and-management.

[2] Коректността изисква да спомена, че в частен разговор с полковник доц. д-р Нено Христов – декан на Факултет „Национална сигурност и отбрана“, бях запознат с вариант, изключително близък до тази идея.

[3] Независимо че дейността по планиране, организиране и осигуряване на тактическо ниво е приоритет на тактическите органи за управление, то в отделни случаи тя се извършва от оперативния орган. Типичен е случаят с тактическите действия на главното направление. В този случай се задейства принципът, че „тактическото взаимодействие на главното направление се организира от оперативния орган“ („Оперативное искусство военноморского флота“). Изхожда се от презумпцията, че важността на действията е толкова висока, че се налага оперативният орган за управление да я извършва. Този подход не освобождава тактическия командир от задължението да детайлизира спуснатото разпореждане, но неговата свобода е определено ограничена и голяма част от правата му са иззети от надсистемата.