Съдържание

Човек не може да възприеме нещо,

за което няма метафора!

Робърт Шоу

 

     Очертахме един изключително широк периметър на приложение на Теорията за сложността по отношение на познанието за организациите. Като че ли няма сфера на науката за организациите, където Теорията на системите и сложността да не внесе свой принос. Това разбиране е напълно вярно и за да го демонстрираме, нека приложим този познавателен апарат към широк кръг въпроси, като покажем алтернативното възприятие, което той ни дава.

     Откъде да започнем? Разбира се, „отгоре“. От там, където се управлява най-голямата организация в национален мащаб – от държавата.

     Забелязали ли сте как се управлява държавата? Ако сте българин, не само сте забелязали, но и определено имате някои идеи. Да, държавата се управлява от изпълнителната власт – правителството. А то е типичен пример за мрежова структура. Очевидно е, че тази структура дава творчество и богатство на управленските решения.

     Но какво стана с недостатъците на мрежите? Какво стана с бавността, зависването в нови ситуации и други подобни? Ето че и за това е помислено – на помощ идва централизацията.

     Някак си незабележимо в държавата съществува президентската институция – типичната централизация. Да, нейните функции са сведени до представителни на пръв поглед, но така ли е в действителност. Внимателният прочит на Конституцията показва, че в кризисни моменти: война, крупни бедствия, водещи до загуба на държавност, парламентарна криза и други, тази институция „излиза на преден план“. Оказва се, че точно в моменти, когато „мрежовото“ правителство зависва, когато е необходим бърз и решителен отговор, прерогативите на властта преминават в ръцете на централизацията – Президента. При това е въведен модел, гарантиращ обратния преход към мрежово управление – последващата санкция на парламента.

     На практика сме свидетели на изключително елегантно съчетаване на възможностите на мрежовите и централизирани управленски структури в управлението на системата държава.

     И понеже започнахме със системата държава, нека посочим една „национална“ специфика, като разбира се я поставим в системен контекст.

     Държавата е безспорно „голяма“ система. Това я прави относително устойчива в глобален мащаб. Тази устойчивост се дължи на много неща, но най-вече на възможността да се заделя значителен ресурс за адаптация и то адаптация в дългосрочен план. Казано по друг начин – държавата преследва дългосрочни цели.

     Точно в противовес малките организации са относително по-краткосрочно ориентирани. Техният адаптационен „хоризонт“ се свежда на практика до далечината на мандата на органа за управление.

     За съжаление в нашата държава не е точно така. Като че ли и в глобален (стратегически) контекст се преследват цели на хоризонта на мандата. Каква може да е причината? Разбира се, липсата на системно виждане по проблема.

     Дори и голяма като система, нашата държава е относително млада като организация, липсва система от синтезирани ценности, които тя да преследва. Т. е – проблемът е с организационната култура. Събитията от края на 90-те години на миналия век предефинираха държавата и тя силно се измени в структурно отношение. На практика новата структура генерира комплекс от нови функции, предефинира старите и системата изпълнява поредица от итеративни цикли, „напасващи“ функционирането в средата. Като добавим и високата динамика на средата, налице е съществен проблем – липсва адаптационна стратегия. Тази липса практически води до липса на национална стратегия, идея за приоритети и виждане за национална идентичност. Тази липса, дори и драматична, не е фатална, защото на по-ниска скáла подсистемите на държавата се стремят да я запълнят и частично успяват. Например въоръжените сили, които са разработили стратегия за национална сигурност без наличието на основополагащия атрибут за това – национална стратегия.

     По-опасна е другата липса – тази на ценностната система, произтичаща от организационната култура. Тази липса на ценностна система (или по-скоро наличието на воюващи помежду си алтернативи) не позволява да се създаде елитарна организационна прослойка (разбирай държавна), която в стремежа си да утвърди статуквото си да генерира дългосрочни планове.

     Нека само посочим няколко примера. Едва ли някой се съмнява, че личността на президентите на Русия и САЩ дава стойностен облик на водената от държавите политика. Да, те са важни и субективният фактор не е за подценяване, но всички са убедени, че тези фигури са преки изразители на политиката и интересите на господстващите в тези държави икономически елити. Именно тези елити са посочената елитарна прослойка, носител и пазител на организационните (националните) ценности.

     А как бе преди 10-и ноември? Защо държавата, създадена след 09.09.1944 г. не бе в същата криза на идентичността? Защо тя имаше дългосрочна визия и свързаните стратегии? Защото промените от 9 септември и 10 ноември са коренно различни. Защото след 9 септември веднага се формира нова елитарна прослойка на идеологична основа и ценностната система е налице.

     Логичен е въпросът – кога ще се оправят нещата? Отговорът отново е в „добрата“ теория на организациите – три поколения след промяната. Счита се, че кризата на идентичността, която настъпва след изчерпване на целта на функциониране или драматична системна промяна се преодолява с три организационни поколения. Нещо като в анекдота за интелигента.

     Един човек искал да се запише в клуба на интелигентите. Попитал какво е нужно и му отговорили – три дипломи за висше образование. Той занесъл четири, но молбата му била отхвърлена. Оказало се, че искат три дипломи, но една на дядото, една на бащата и една негова.

     Макар и наивен, но този анекдот е алюзия с правилото, че една характеристика е устойчива в еволюционен аспект, само ако „преодолее съда“ на Хегеловата триада: „теза – антитеза – синтеза“. Между другото – сетихте ли се за реда на Фибоначи и „плавния“ поток на приемственост в развитието?

     Ако обобщим, очаква се процесите в държавата да се синхронизират и тя да се ориентира дългосрочно след около 20 години. Дано средата да ни даде това време!

     Може би тогава някъде ще направим силна крачка напред и на нашите съграждани зад граница ще погледнем не през алтернативите на „исторически формирали се диаспори“, „навреме изгонени малцинства“, „забегнали аутсайдери“ или „изтекли мозъци“, а със системни очила – като на системна периферия на системата – държава България. Периферия, която може да се ползва, богата на алтернативи и функционални модели със всички произтичащи възможности от това.

     Нека спрем дотук със системата държава и се пренесем в глобален мащаб, за да видим как стои въпросът с проявление на системните принципи в организациите на наддържавно ниво – на геополитическата сцена? Оказва се, че и тук теорията дава нов алтернативен поглед върху процесите. Нека го демонстрираме.

     Безспорно е, че в световен мащаб между държавите съществува взаимна зависимост, най-вече в икономически контекст. Тази зависимост, дори и променлива по моментното си съдържание, е устойчива във времето. Налице е предпоставка за формирането на система, но доколкото това е глобална, световна система, удачно е да се фокусираме върху по-ограничени общности от типа на международни икономически организации – например Европейския съюз. Заложена като преимуществено икономическа организация през 1950 г., Европейската общност за въглища и стомана (European Coal and Steel Community) постепенно еволюира в развита и обособена в политическо, икономическо и културно отношение общност. Този процес е безспорен и може да се твърди, че ЕС е обособена система. Характерното на този процес е, че държавите (компонентите) участват в него осъзнато и съпричастно. А може ли подобни процеси да протичат без осъзнаване от държавите? Принципно – да. Именно един подобен процес на „неосъзнато“ системно формиране заслужава внимание.

     Класически всяка система има обособени ресурсни потребности. Тези потребности се задоволяват по различен начин, като един от традиционните варианти е внасяне на ресурси чрез обмен със средата (външни системи). Когато източникът на подобен ресурс се явява своеобразен монополист на доставките се наблюдава интересен процес на „неосъзнато асоцииране“ на този източник към системата. Същността на подобно „неосъзнато асоцииране“ се заключава във факта, че в подобен процес възникват специфична взаимна зависимост между компонентите на системата и външния за организацията източник. На тази база е налице ресурсна потребност и взаимна зависимост между компоненти. С две думи, налице е база за спонтанна самоорганизация на системата. Тази самоорганизация се изразява в задълбочаване на взаимната обвързаност, като ресурсният обмен класически става двупосочен (нещо се внася срещу нещо, което се изнася) и слиза на компонентно ниво, т.е. вече не системата заимства ресурс от външния компонент, а нейните елементи самостоятелно се „договарят“. Аналогията вече е осезателна – става дума за руските енергийни ресурси и Европейския съюз.

     Налице са следните факти: Русия е монополист на газовите доставки за ЕС[1], държавите членки са преминали в процес на индивидуален режим на договорености за внос на руски газ, на тази база са обвързали своите икономики с износ за „необятния“ руски пазар. Това са фактите, описани с „политическия“ речник. А какви са следствията на „системен“ език? Системата ЕС е влязла в състава на метасистема с участието на Русия. В резултат системата ЕС се предефинира: намалява вътрешносистемната взаимозависимост, засилват се центробежните мотиви, намалява ролята на управляващата подсистема, засилва се взаимозависимостта на компонентите на организацията с Русия. Казано накратко – системата ЕС се „прелива“ в новата метасистема „ЕС + Русия“.

     Напълно аналогични заключения могат да се направят за ролята на взаимоотношенията САЩ – ЕС, ако се погледне на сигурността като ресурс[2]. Разликата е, че докато подобен процес на формиране на евроатлантическа метасистема е по-скоро политически желан и приемлив, то в обществото се насажда краен негативизъм към каквото и да е обвързване с Русия. Но подобно обвързване е факт.

     Заслужава да се припомни, че редица държави алармираха за сериозни щети върху собствените икономики от въвеждането на икономически санкции срещу Русия. Интересното е, че подобна реакция е подвеждаща. Икономическите загуби на страните членки на ЕС като цяло не са високи[3], но това, което бе накърнено и продиктува негодуванието на държавите е чувството на взаимна обвързаност, което освен че може да се приеме за исторически обусловено, е най-вече резултат от новата системна свързаност и формиралата се метасистема.

     И ако в приведения пример може да се твърди, че при формирането на метасистема от типа „Русия – ЕС“ е налице спонтанна самоорганизация – т.е. няма умисъл, то нека погледнем на това как умело Русия ползва руската диаспора и икономически формации извън държавата.

     Веднага се натрапва усещането за силна съгласуваност на процесите. И ако някой вижда зад това „злия гений“ на руския президент, то през „системните очила“ се вижда умело ползване на системната периферия, което е свидетелство за „дълбоко“ системно познание. А всяко познание заслужава само уважение.

     Приведените примери налагат тезата, че системното познание „работи“ на държавно и глобално равнище. Очевидно е, че системната перспектива на организациите може да предложи алтернативни обяснения на процесите, протичащи в организациите. Интерес представлява възможността системната перспектива да се ползва за нещо повече от обяснение – генериране на системни решения.

     Нека приведем пример и в тази посока.

     В държавата ни отдавна стои един въпрос, който по определени причини се пренебрегва – организацията на системата за морска сигурност. Защо е така?

     Причината е, че в дълъг исторически период тази система бе силно централизирана и доминирана от Военноморските сили. По редица причини тази практика бе променена. В създалия се „вакуум“ от способности след оттеглянето на Военноморските сили се реализираше интересна практика – на всяко изискване от предприсъединителната програма към ЕС се отговаряше със сформирането на ново ведомство или делегиране на права на съществуващо ведомство. Като резултат се получи силно фрагментирана система за морска сигурност, в която се открояват следните главни компоненти: Военноморски сили, Главна дирекция „Гранична полиция“, Изпълнителна агенция „Морска администрация“, Държавно предприятие „Пристанищна инфраструктура“, Агенция „Митници“ и пристанищните оператори. Има и още компоненти, но нека ги спестим. Между тези компоненти протече спонтанна самоорганизация. Протича и конкуренция за отговорности, защото отговорностите означават ресурс. В резултат липсва единна система за морска сигурност, а е налице по-скоро комплекс от спонтанно взаимодействащи си системи (организации).

     При това основната пречка за обединяване на системата е проблемът за водещата позиция. В рамките на изследване във Военноморско училище по частен въпрос на организиране на системата за защита на пристанища и военноморски бази бе предложено решение на проблема.

     Решението е най-общо следното. Идеята е да се ревизира наредбата за сигурност на пристанищата (Наредба 56) и да се сформира колективен орган за управление, включващ представители на всички ведомства. Очевидно е, че подобен орган ще е мрежовоорганизиран. Доколкото кръгът заплахи, на които системата трябва да противостои, варира в широкия диапазон от обикновена престъпност през тероризъм до военно положение, то предвидено бе решение за „централизация на системата на нивото на конфликта“. Това решение най-общо се заключаваше в номиниране на водеща институция според мащаба на заплахата. За това номиниране се предвижда наличието на протокол. И следваше най-общо централизирането да се извършва с предаване на водеща роля по следната схема:

  • По ежедневие отговорни за сигурността да са структурите за сигурност на програмния оператор;
  • При заплахи от типа на криминална престъпност водещата роля да се приема от полицията;
  • При наличие на терористична заплаха и по-висока водещи да са Военноморските сили.

     При това става дума за централизирано ръководство на мрежа. Това е изключително деликатен въпрос, защото налага органът за управление на мрежата да се формира на ниско, работно ниво – непосредствено на мястото на събитието. Това е така, защото мрежата „търпи“ само едно (дори най-много едно) йерархично ниво.

     На практика с ползването на концепциите за мрежовото структуриране и централизираното управление се генерира подход за организация на системата чрез „централизация на системата на нивото на конфликта“. Следва да се посочи, че като цяло решението е приемливо и издържано, но по извънсистемни причини то не е реализирано до момента. Извънсистемните причини са, че зрелостта на управлението на ведомствата не е достигнала ниво, при което да делегират тактическото ръководство на собствените си подчинени на друго ведомство.

     С приведените примери адресирахме съществени въпроси: ведомствено ръководство, държавно ръководство и геополитика. Да, това е полезно, но дали всеки има шанс да е ръководител от подобен ранг? Очевидно, че не. А може ли тогава системното познание да ни послужи за нещо по-семпло, нещо от ежедневието? Разбира се! Например може да ни помогне как да станем лидер на новосформирана организация – защо не, да ни изберат за домоуправител. Нека дадем пример.

     За целта да си припомним жизнения цикъл на организациите. Но не онзи дългия, който приличаше на човешки живот, а краткия – при сформиране на екипите, който се състоеше от четири етапа: формиране (forming), бурен етап (storming), нормиране (norming) и изпълнение (performing). Спомняте ли си, че споменахме за първия етап на формиране, че хората са все още отчуждени, занимават се с въпроса за собствената сигурност, общуването е формално и не се навлиза в дълбочина на темите?

     На втори етап на преден план излизат противоречията. Като че ли всеки иска да се наложи. Противопоставянията са доминиращи, споровете са чести. Предлагат се конкурентни решения.

     Като че ли нещата се изглаждат на трети етап, когато на преден план излизат нормите на общуване в организацията. Въвеждат се общоприети правила. Започва съсредоточаване върху общата работа. Отношенията се изглаждат.

     Идеята е да бъдете избран за лидер именно в началото на този трети етап, когато нещата се оправят. В участниците в колектива ще се наложи усещането, че именно затихването на противоречията започва с вашето избиране за лидер. За целта са удачни няколко препоръки, отчитащи груповата динамика на формиращия се екип.

     На първи етап следва да сте предпазлив. Слушайте внимателно. Улавяйте настроенията. Артикулирайте общите идеи навреме (пръв), но не си приписвайте авторство, а се позовавайте по начина: „както казва еди-кой си…“, „много ме впечатли…“ и др. В никакъв случай не прекъсвайте и не правете констатации от типа на „глупости“, „това пожизнено няма да се случи“ и т.н. Имайте предвид, че впечатлението, което ще се формира за вас ще е определящо за отношението на индивидите към Вас през бурния втори етап. В никакъв случай не мълчете – нека свикват да ви слушат. Но нека включванията ви да демонстрират умение за обобщаване от типа: „колеги, нека да обобщим – разбираме се…“. Във всички случаи избягвайте въвличане в спорове, но ако се оформи „черна овца“, която дразни всички – не се колебайте да я сложите на място, но го направете елегантно. Не когато атакува вас, а когато нападне другиго. Навреме селектирайте кандидатите за лидерската позиция, но не за да ги „борите“, а за да откриете кой допада на мнозинството и би се „разправил“ най-безкомпромисно с опонентите си. Ако ви предложат лидерската позиция – откажете, но не окончателно, а с извинение от типа на: „намирам се в много важен момент, всячески, ще помагам, но…, може би по-късно…“. Не предлагайте лидер директно, а индиректно, като опишете какъв следва да е лидерът, какво се очаква от него и по този начин водете към желания от вас кандидат. Не се обвързвайте с никого тясно, но поддържайте добри отношения с всички. Гответе се и чакайте бурния етап, защото той неминуемо ще дойде.

     И така – споровете дойдоха. Недоволните „въстанаха“ срещу избрания лидер. Дори и малък, колективът се раздели на клики. Идва вашето време. Бъдете консенсусната фигура. Не интригантствайте. Търсете компромисните решения, но не за да ги „подарявате,“ а за да ги предлагате и то в най-важния момент – когато едната „клика“ е на крачка от това да „размаже“ другата и вие подавате спасителния консенсус. Когато се опитат да ви въвлекат в група или интрига, не бягайте, а се стремете да бъдете „мъдър“ с изрази от типа на: „всъщност грешката, която допуснахме е, че не отчетохме…“. Помагайте без да „спасявате“. Изслушвайте лични изповеди, успокоявайте, но не вземайте явно страна, защото вие се готвите да управлявате тези хора, а не да ги правите приятели. Когато настъпи „умора“ от скандалите, настъпва и вашият момент – предложете консенсусни норми за общуване и работа. Този път не бягайте от авторството, но не се и самоизтъквайте или самопредлагайте. Предложат ли ви лидерската позиция – приемете, но не „пръскайки се от радост“, а със самочувствие, като че ли това е напълно резонно и очаквано.

     Ако сте се справили дотук – ще се справите и на трети и четвърти етап.

     Някой може да определи този проект за заемане на лидерска позиция като циничен, но независимо дали е така, той се базира на познанието за етапите на формиране на организация и напълно се вписва на вроденото у всеки желание за лидерска позиция.

Следва да се посочи, че системният подход към организациите е мощен архитектурен инструмент. Нека преди да приключим нашето пътуване в света на организациите да насочим този подход към един проблем, който няколко пъти адресирахме в монографията – мениджърската компетентност на ръководителите на високите нива на управление на военната система.


[1] Зависимостта на европейската икономика от руските газови доставки е задълбочено анализирана в следната публикация: Ralf Dickel, Elham Hassanzadeh, James Henderson, Anouk Honoré, Laura El-Katiri, Simon Pirani, Howard Rogers, Jonathan Stern & Katja Yafimava. Reducing European Dependence on Russian Gas: distinguishing natural gas security from geopolitics.

[2] Процесът на формиране на „евроатлантическа метасистема“ в определени случаи е дори по-осезаем. За да се приеме тази теза е достатъчно само да се погледне на „Brexit“ в подобен контекст.

[3] Подходящи доказателства за тезата, че ефектът от икономическите санкции срещу Русия има слабо влияние на икономиката на ЕС са следните: Marcin Szczepański. Economic impact on the EU of sanctions over Ukraine conflict. и Daniel Gros and Federica Mustilli. The Economic Impact of Sanctions against Russia: Much ado about very little.