Съдържание

Ключът към всяка наука се явява въпросителният знак.

Оноре де Балзак

 

     Оперативното изкуство е относително обособена теоретична школа в областта на Военното дело. Заедно със Стратегията и Тактиката тази школа формира специфичната сфера на военното познание. По тази причина тя е тясно обвързана „генетично“ с теоретичните постановки на стратегическата и тактическата школа и трудно може да се възприеме като отделна област на знанието за закономерностите на въоръжената борба. И все пак Оперативното изкуство се е наложило със своята специфика.

     За възприемане на различията на оперативната познавателна школа е подходящо да се направи кратък обзор на процеса на възникването ѝ и на нейното съдържание.

     Нека започнем с процеса на възникване.

     Кога се заговаря за оперативно изкуство? Липсва еднозначен отговор. От една страна, сложните системи от тактически действия, насочени към постигане на единна стратегическа цел могат да се открият в дълбока древност – още по времето на войните между Рим и Картаген[1]. От друга страна, концепцията за спечелване на войната с едно сражение доминира до началото на XX век, когато морският бой при Цушима от 1905 г. и Ютландският бой през Първата световна война са особено ярки доказателства.

     Нещо повече, понятието Оперативно изкуство трайно се настанява във военната терминология едва през годините на Втората световна война и то предимно в източната школа. Необходимо е доста време на противопоставяне в рамките на Студената война, за да станем свидетели как за Оперативно изкуство се заговаря и на Запад. Все още има привърженици на идеята, че оперативната школа възниква като привнесена от Съветската наука в Западната военна теория.

     Подходящ анализ на възникването на схващанията за Оперативното изкуство е направен в „Оперативно изкуство в съвременни условия – част 1“ от преподавателите във Военна академия[2]. Още в първи раздел авторите ни препращат в епохата на Наполеоновите войни, Суворов, Клаузевиц и Молтке.

     При това Оперативното изкуство се представя като „стройна система от научни знания за характера на операциите, теория и практика за разкриване и използване на основните зависимости, принципите и способите за подготовка и водене на операциите…[3] Налице е очевидна обвързаност между Оперативното изкуство и оперативното командно ниво.

     Аналогична дефиниция може да открием и в AJP-01(B) Allied Joint Doctrine, но с известна особеност – липсва тясно обвързване с конкретно ниво на военни действия.

     Авторите на цитираното учебно пособие от Военна академия правят още една крачка напред[4] – те дефинират Оперативното изкуство като специфично управленско познание.

     Въпреки относителната коректност на всички представени възгледи, налице е една специфика, която ще оспорим. Всички определения дефинират Оперативното изкуство като появила се специфична област от знания, свързваща Тактиката и Стратегията и служеща основно за планиране на операции като специфично обединение на тактически форми на използване на силите за постигане на единна, по-висока по ефект цел. Това по принцип е коректно, но има нещо нередно. Оставаме с впечатлението, че развитието на въоръжението и техниката в съвкупност с развитието на схващанията за водене на военни действия довеждат възникване на необходимостта от съгласуване на множество действия от по-нисък ранг (например тактически форми) в операции и последващо развитие на теорията за тяхната подготовка и водене, която оформя базата на Оперативното изкуство. Следва еволюция на Изкуството и то се доразвива в специфично познание за управление на въоръжените сили. За неговото прилагане се обособява конкретно военно ниво – оперативното. Казано накратко: възниква необходимостта от операциите и за целите на тяхното планиране и организиране се оформя оперативното ниво и съответните щабове. Всъщност не е така. Или по-скоро – не е точно така.

     Нека представим процеса в малко по-различен контекст – контекста на развитие на школата на военното управление и организации.

     Както вече посочихме, в процеса на адаптацията на военните системи към усложняващата се среда се развива и школата на военното управление. Еволюцията на военните организации преминава през следните четири етапа:

  1. Първи етап – появата на специализирано познание за управлението на организациите и разделяне на военачалника от суверена (краля).
  2. Втори етап – епохата на централизираните структури. Паралелно се появяват мрежовите решения под формата на щабни структури и се наблюдава разделение между функциите на управление.
  3. Трети етап (близкото минало, включително и наши дни) – епохата на мрежовите структури. Мрежовите структури се съчетават с централизираните и започват да „слизат“ на изпълнителско ниво.
  4. Четвърти етап (наши дни и следващото десетилетие) – еволюция на мрежите. Изнасяне на интелекта в периферията на организациите.

     Именно там някъде във втори етап нарастващата сложност на управлението довежда до обособяването на щабните структури. Управлението на „многоетажните“ (3-4 нива) военни организации започва да „тежи“ на командира. Парадоксът на сложността води до появата на нови управленски функции. Разтоварвайки се от отговорности чрез въвеждане на междинни йерархични нива, налага се командирът все повече да се занимава с администриране, кадрово осигуряване, сложна логистика, организиране на взаимодействие и други, непознати до този момент функции (или познати, но в по-ограничен обем). Именно за нуждите на тези допълващи (осигуряващи) нови функции се формират щабовете и командирът делегира на появилия се щаб тези функции. Можем да обобщим – нарастващата сложност на управлението води до появата на първите своеобразни щабове, т.е. появява се идеята за мрежов орган за управление в подкрепа на централизираната командна структура. В организационен аспект това се случва на ниво между стратегическото и тактическото, а в исторически план най-рано това се случва в римската армия, но истинското развитие започва по времето на Суворов и Наполеон, за да достигне поетапно до „разцвет“ в настоящето.

     Появата на оперативното ниво се извършва и по още една причина – паралелната еволюция на „надсистемата“ – държавата. Именно тогава – по времето на Наполеон, държавното управление става значително сложно. Суверенът (цар, император, крал) може да отделя все по-малко време за лична ангажираност с военното дело. Нещо повече – на сцената „плахо пристъпвайки“ излиза нов суверен – народът, който и понятие си няма от държавно управление, та камо ли от военно. Появяват се личностите, на които се делегират функции от държавното управление – министрите[5]. В надсистемата-държава се налага да се обособи стратегическо командно ниво за армията, но то е във военно-професионално отношение некомпетентно. Налага се стратегическата воля на държавното ръководство да се „преведе“ на тактически език. Именно това е задачата и на оперативното ниво – да транслира държавната политика (стратегическата цел) на тактически ясни задачи. И с това се заема оперативното ниво. Класическата организационна схема от три нива на управление – стратегическо, тактическо и операционно, се променя на модел с четири нива: стратегическо, оперативно, тактическо и операционно[6].

     Веднъж възникнало, оперативното ниво бързо еволюира. Всъщност еволюира цялото управленско познание.

     Ако в началото щабовете на оперативно ниво (както видяхме, щабовете първо се появяват на оперативно ниво) се занимават с изпълнение на осигуряващи управленски функции от типа на посочените (администриране, кадрово осигуряване, сложна логистика, организиране на взаимодействие и други), то впоследствие бързо натрупват опит и стават неоценим помощник в планирането, организирането и контрола на бойните действия. Тяхната способност да еволюират води бързо до способност да планират сложни тактически дейности, обединени от единен замисъл и цел – появяват се операциите. И по причина, че операциите са съвкупност от тактически действия, свързвани с планирането, организирането и воденето на бойни действия първо на оперативно ниво, в дълъг исторически период те се свързват само с това ниво, а Оперативното изкуство се свързва само с операциите.

     Но еволюцията не спира. Трети етап от развитието на организациите нарекохме „епохата на мрежите“. По отношение на организационното изграждане той се свързва с разпространение на съчетанието „мрежа – централизация“ на тактическите нива (батальон, тактическа корабна група) и дори негови варианти се разпространиха и на операционните нива (кораб)[7]. Като следствие понятието операция „слезе“ на тактическо ниво. И то много бързо и безапелационно. Само си представям какво би се случило през годините на обучението ми като слушател (2000 – 2002 г.), ако бях казал, че има тактическа операция!

     Настъпва и четвърти етап в развитието на организациите, свързван най-вече с „изнасянето на интелекта в периферията“. Операционното ниво става „по-съпричастно“ и „по-умно“ и освен че операцията се затвърждава на другите нива на военни действия, но се достига до факта, че Оперативното изкуство вече се свързва със специфично управленско познание, а не само с планирането, организирането и воденето на операции. На операционно ниво офицерите започват да говорят за гражданско-военни отношения, за стратегически решения, за интегрален характер на военното дело, за мисийно командване и други, считани доскоро ако не за стратегически, то поне за оперативни приоритети.

     Точно така се достига до приведеното от колегите от военна академия определение, че Оперативното изкуство е освен комплекс схващания за планиране, организиране и водене на операциите, но и познание за спецификата на военното управление, което не бива строго да се обвързва само с оперативното управленско ниво. Интересно е да се отбележи, че подобно заключение не ми е известно да съществува някъде другаде, освен в „Оперативно изкуство в съвременни условия – част 1“. Безспорен успех за националната военно-теоретична школа!

     Именно този процес описва възникването и развитието на оперативното изкуство в организационен контекст. Нека го обобщим с едно изречение: в процеса на еволюция на военното дело като цяло и военното управление в частност, под натиска на нарастващата сложност на средата, процесите и техническата база възниква оперативно управленско ниво, прокарващо логическа връзка между процесите на стратегическите и тактическите нива на управление. В последвалия итеративен характер на еволюция на управленското познание на това ниво и ангажираната с него структура се преминава последователно през развитие на оперативни форми на използване, през разпространение на тези форми и свързаните с тях организационни решения на съседните нива на управление, до еволюирането на това познание в специфична познавателна школа за военното дело като цяло и военното управление в частност.

     Ето че „каруцата и конят“ се подредиха – оперативното ниво възниква не защото са се развили операциите, а операциите се развиват поради наличието на развиващото се диалектично единство от специализирано познание, прилагано от специализирано управленско ниво.

     Ако приемем, че процесът на възникване на Оперативното изкуство се изясни, то остава открит въпросът: „Какви са съдържанието и спецификата на Оперативното изкуство?“.

     Нека първо се заемем със съдържанието. За целта е удачно отново да се върнем на разпределението на усилията между различните управленски нива и да обобщим следното:

  1. На стратегическо ниво се взема решение за целите на дейността на организацията (при това в относително дългосрочна перспектива) и желаното крайно състояние, което иска да постигне.
  2. На оперативното ниво стратегическите цели се декомпозират на цели на организацията, облечени в пакети от дейности (на военен език – операции). Групирането в операции става по един или няколко от следните признаци: разпределение във времето, разпределение в пространството, обект на въздействие, субект на изпълнение, постиган резултат, степен на логическа обвързаност, степен на съвместимост на дейностите, характер на дейностите, начин на осигуряване.
  3. На тактическо ниво целите се декомпозират на задачи. Допълнително се конкретизират технологиите за изпълнение на задачите и се преструктурира системата с оглед на реализирането на избраните технологии. На военен език – организира се конкретното изпълнение на елементите на операцията в зададените от оперативното ниво порядък и рамка.
  4. На операционно конкретните изпълнители в контекста на конкретната специфика на ситуацията организират наличната материална база на системата за изпълнение на конкретния продукт от дейността. По смисъла на военната дейност се използва физическата част на системата (въоръжението, силите и средствата) за изпълнение на тактическите похвати в определените от тактическото ниво рамки и порядък.

     Ако на високите стратегически нива се мисли какво искаме да постигнем, на оперативните нива се мисли как нашите желания да се интегрират в конкретиката на системата, с която разполагаме, то на тактическото ниво се решава въпроса как да постигнем целите си с наличните средства, а на операционното ниво се решава задачата как да използваме тези средства в конкретната ситуация и в обкръжаващата среда.

     Можем да направим извода, че Оперативното изкуство трансформира процеса на целеполагане от надсистемата в процес на системно функциониране за изпълнение на предназначението на организацията с оглед на общите условия в средата. От тази позиция оперативната функция е основополагаща за системата, доколкото тя свързва зададените отвън (от надсистемата) желания със системната динамика. Допълнително с известна условност може да твърдим, че оперативната функция е първата в йерархията отгоре надолу чиста системна функция. Връщайки се на тезата, че в изкуствените системи част от стратегическите функции и най-вече – по целеполагане, са иззети от надсистемата, то може да се твърди, че за рамките на самата система оперативната функция и съответно оперативното ниво заместват частично „чуждите и външни“ стратегическа функция и стратегическо ниво. Казано по друг начин, тъй като стратегическото ниво за военната система се доминира от надсистемата и самата организация го чувства „външно и чуждо“, то военната система частично „отхвърля“ това стратегическо ниво и за да го замести, развива свое уникално оперативно ниво.

     Доколкото това твърдение е изключително смело и „преобръща“ представите на класическото системно познание поне по начина, по който то се разпространява, нека приведем някои аргументи.

     На първо място това е самата поява на оперативното ниво и неговата роля. Нека само припомним, че класически се разглеждат три нива на управление: стратегическо, тактическо и операционно. Ненадейно, без никакво допълнително обяснение (или поне на мен не ми е известно) във военната терминология се появява оперативно ниво между стратегическото и тактическото. Всъщност обяснения има, но те са общи и в стил, че това ниво се занимава с операциите.

     На следващо място, оперативното ниво е първото ниво, чиято системна принадлежност е безспорна, докато на стратегическото ниво поне част от компонентите са (или претендират, че са) част от надсистемата.

     На следващо място изрично се подчертава, че оперативното ниво е свързващото звено между тактическото и стратегическото, а Оперативното изкуство свързва тактиката и стратегията. Сещате ли се за друго познание, чиято основна характеристика е че свързва две обособени теоретични школи? Или пък за друга част на естествена система, която има основно свързваща роля? Да сте чули, че функцията на човешкия врат е „да свързва главата с тялото“? Не. А за оперативното ниво се твърди основно това, което дори и частично вярно, не е основната функция на това управленско ниво.

     Налага се въпросът: „Може ли оперативното ниво да е плод на еволюционния стремеж на изкуствената система да замести липсата на чисто своя стратегическа част?“. Аз мисля, че отговорът е по-скоро „Да!“. Още повече, че това ниво е въвело редица техники да компенсира изкуственото лишаване от възможността да се самоцелеполага.

     Ето един класически пример. Във военното планиране съществува процес на формулиране на мисията. Най-общо препоръката е да се формулира мисия на базата на заповядани задачи, произтичащи задачи и анализ на ключови фактори. Що за техника е това? Кому е нужна?

     Още повече, че препоръката е да се прави формулировка на мисията на базата на отговор на въпросите: „кой“, „какво“, „кога“, „къде“ и „защо“. Прекрасно и на пръв поглед – безсмислено. Защото отговорите са прости. Нещо от типа:

  • „Кой?“ – „Командирът и неговите подчинени!“;
  • „Какво?“ – „Каквото е заповядано!“;
  • „Кога?“ – „В заповяданите срокове!“;
  • „Къде?“ – „В заповяданите райони!“;
  • „Защо? – „За достигане на заповяданите цели (желано състояние)!“.

     Нима тази процедура е недомислие?

     Всъщност не. Мисията е предназначение и формирането на предназначение е най-висшият акт на целеполагане. Именно с неговото изпълнение оперативното ниво изкуствено замества важния и основополагащ акт на самоцелеполагането, от който надсистемата е лишила изкуствената военна система. Нещо като системата да се „самозалъгва“, че е  автономна и може да избира целта си. А този акт на самостоятелно избиране на целта е изключително важен за мотивацията като цяло и за удовлетворяване на изискванията на принципа на лична отговорност.

     Нека обобщим. Налице са редица доказателства, че оперативното ниво се развива в системата на въоръжените сили, за да компенсира липсата на свое стратегическо ниво.

     Ако приемем тази теза, какво се получава? На практика е налице силен аргумент в подкрепа на следващата теза: че в процеса на адаптация изкуствените системи (организации) еволюират, за да придобият автономността, типична за естествените системи. Казано по друг начин – налице е стремеж в изкуствените системи за компенсиране на естествения произход!

     Нека спрем до тук и да се върнем на нещо, което споменахме малко по-горе в текста – самоцелеполагането е важно, за да се удовлетвори принципът за лична отговорност. Ето че стигнахме до принципите, а те са изключително важни, защото спецификата на Оперативното изкуство е, че то е доминирано от принципи.

     Като правило в базата на всяко систематизирано знание стоят закономерности. Тези закономерности не са нищо повече от устойчиви причинно-следствени връзки в предметната област на систематизираното знание. Всъщност самото знание се състои в познаването на закономерностите. Тези закономерности са ни нужни, защото провокирайки тяхното проявяване ние можем надеждно да прогнозираме резултатите. Именно това е смисълът на всяко познание – правенето на стойностни прогнози.

     Закономерностите са обаче от два типа: закони и принципи. Законите също са устойчиви причинно-следствени връзки, но с висока степен на познаване на механизма на проявяването им и обикновено са със степен на формализация – като формули, логически конструкции и други.

     При принципите нещата са по-сложни. Да, ние знаем причинно-следствената обусловеност, но обикновено не я познаваме в необходимата дълбочина и затова не можем да я формализираме в нещо повече от словесно твърдение. И нещо друго – поради недостатъчното познаване на механизма са възможни и изключения от правилото!

     Нека направим разликата с прост пример: „S=V*T“ е закон, докато „по-силният побеждава“ е принцип.

     Когато в една област на познанието доминират законите над принципите, обикновено казваме, че това е „теория“. Когато превес имат принципите над законите – говорим за „изкуство“.

     Ето защо Тактиката е по-скоро „теория“, а при Оперативното изкуство говорим за „изкуство“.

     Но къде тогава е Стратегията?

     Строго погледнато Стратегията също е доминирана от принципи и по тази причина може да се определи като „изкуство“. Но нека погледнем и към съдържанието ѝ.

     Ето че започват трудностите, защото обособена област „Стратегия“ на практика липсва. Има политика, геополитика, политическа икономика, международни отношения и какво ли още не, но стратегия липсва. Чували ли сте някъде, освен при военните, да се преподава „Стратегия“? Всъщност има обособена област на стратегията, но тя е позната като „Военна стратегия“. Класическите въпроси на стратегическото управление се отнасят към мениджмънта. Защо е така?

     Защото стратегическото управление е наистина приоритет на мениджмънта. А наличието му при военните не е нещо повече от стремеж на военните организации да се самовъзпроизвеждат в посока към политическата надсистема. Т.е. – военните „заразяват“ политическата надсистема с вродената си склонност към ясна и пълноценна подредба на теоретичните постановки в единство с практиката. Забелязали ли сте, че в нашата държава липсва национална стратегия, но това не пречи на военните да прокарат военна стратегия, нищо че по принцип тя следва да произтича от националната? И това не е само при нас. А забелязали ли сте, че военната стратегия се изучава предимно от военните, а тези, които следва да познават постановките ѝ – политическото държавно ръководство, практически нехаят? Съгласни ли сте, че всеки завършил т.нар. „стратегически курс“ във Военна академия, на практика познава механизмите за стратегическо ръководство на въоръжените сили, докато назначените заместник-министри и министри на отбраната имат общо понятие (практиката сочи, че може и без общо понятие)? Сега вече нямате ли усещането, че Военната стратегия като че ли е по-нужна на военните, отколкото на държавното ръководство? И ако е така, то може ли да кажем, че в процеса на еволюцията си военната система е обособила специфичната област на познанието на Военната стратегия с цел да прекара необходимата ѝ връзка с държавата-надсистема?

     Мисля, че отговорът е „Да“. Всъщност отново се връщаме на тезата, че не съществува по-развита управленска школа от военната. И дори кратко „пътуване“ в сферата на Тактиката Оперативното изкуство и Стратегията го доказва.

     Оказва се, че както Оперативното изкуство, така и Военната стратегия са „изкуства“, т.е. доминирани са от принципи. И нека на тази основа разгледаме тези принципи.

     Както вече посочихме, принципите са устойчиви причинно-следствени връзки. Ние ги извличаме от практиката и ги прилагаме в нашите решения, за да провокираме предсказуем резултат. Казано по друг начин – ние провокираме причината, за да се случи следствието. В този смисъл принципите поставят и изисквания към нашите действия и по тази причина много често ние познаваме принципите именно като изисквания. По такъв начин принципите играят ролята на базови допускания, върху които градим плановете и действията си. Защо е необходимо да отделим внимание на принципите?

     Оказва се, че често във военната сфера принципите се познават като досадно допълнение към теоретични постановки, които трябва да наизустяваме и да повтаряме точно в избрания от автора на постановката ред. Това всъщност, освен че е излишно, но и е вредно (глупаво). Нека да покажем тогава това, което „по принцип“ не се знае за принципите.

     Вече споменахме, че те са причинно-следствени устойчиви връзки, че играят ролята на базови допускания и необходимостта от ползването им ги превръща в изисквания. Но има и други специфики.

     На първо място следва да се посочи, че често степента на проявяване на принципа е ситуационна. В зависимост от контекста на обстановката, един принцип може да е валиден в различна степен и дори да не се проявява. Удачен е пример. Нека вземем един популярен армейски принцип – единоначалие. Всички са убедени, че това е важно изискване, но във всяка ситуация ли е така? Да си представим, че задачата е разработване на варианти за действие в оперативното планиране. Да, единоначалието е важно, доколкото вариантите следва да се придържат към общ контекст, но прекалената намеса и дирижиране в този процес определено може да е в ущърб на разнообразието от разработени алтернативи. От друга страна, при изпълнението на плана единоначалието е в култ. Т.е. единоначалието остава винаги валидно, но в процеса на планиране то е важно в по-малка степен, отколкото в процеса на изпълнение. Нещо повече – възможно е определено противоречие между принципи.

     Едва ли някой ще оспори, че единоначалието може да е в ущърб на друг принцип – творчество. Едно от тълкуванията на закона за необходимото разнообразие на Ешби е, че „само разнообразие може да победи разнообразието[8]. А разнообразието е атрибут на творчеството, не на единоначалието.

     Друго противоречие между принципите е класическият пример за сложна съвместимост между принципа за „централизация“ от една страна и от друга страна – принципа на „децентрализация“.

     Очевидно е, че освен ситуационния характер не проявление на принципите, следва да се отчита и наличието на противоречащи си принципи. Това води до появата на „синтетични“ принципи, балансиращи изискванията, произтичащи от взаимно противоречащи си принципи. Например „баланс на единоначалието и творчеството“, „съчетаване на централизираното и децентрализирано управление“, „централизирано планиране и децентрализирано изпълнение“.

     По смисъла на конкретиката на ситуацията, принципите могат да се подлагат на преформулиране. Типичен пример е принципът за единно разбиране. Така формулиран, като единно разбиране, принципът е общовалиден, но в конкретиката на дейността по организиране на взаимодействието този принцип се преформулира като: „организиране на  тактическото взаимодействие на главното направление се извършва от оперативния орган[9].

     На следващо място по отношение на спецификата на принципите следва да се посочи, че за проявяването на принципите се залагат структурни и функционални предпоставки.

     Именно това е централният въпрос. Масов недостатък на теоретичната школа е, че изброява принципите и най-често се ограничава до коментар от типа „този принцип е важен за … и допринася за … Чрез него се постига …“. Типичен пример е описанието на принципите в „Оперативно изкуство в съвременни условия – част 1“. Едва ли има някой, които да не знае какво означава принцип като „маньовър“ и за какво служи! Това представяне е отегчително, отблъсква читателя и навява усещането, че авторът знае твърде малко за принципа. В крайна сметка – безсмислено и излишно.

     Много по-важно е да се знае как се постига реализация на принципа. Приятно изключение в тази връзка са старите учебни пособия на руското оперативно изкуство,[10] в които се срещат текстове от типа на „… принцип се постига чрез …“. Но като вземем предвид настоящото „въздържане“ от споменаване на „старото“ (разбирай – съветско) военно управление и сляпото копиране на доктринални документи от английски език, се стига до представянето на принципите по начини, по които са заложени в националните доктрини и уви – често и в учебни пособия – частично изложение, неводещо до задълбочаване на познанието и ползващо некоректни формулировки.

     Нека само като демонстрация разгледаме някои от предпоставките за реализиране на отделни принципи.

     За целта е удачно да се спрем на един основополагащ за военното дело принцип – „личната отговорност“.

     Структурните предпоставки за реализиране на този принцип се свързват преди всичко с възможността за ползване на централизирани структури. В тях се наблюдава ясна проследимост на процесите, лесно се постига разнасяне на отговорностите по конкретна функция чрез делегиране на права на различните нива в йерархията и като цяло наблюдението с цел контрол е облекчено. Но ползването на централизирана структура само по себе си не е достатъчно, защото дори и в тези структури има опити за бягство от отговорност. Тези опити се реализират по два класически варианта.

     Първият от тях е свързан с делегирането на подчинените и по този начин задължаването им да поемат отговорности, които надвишават компетентността им. Този вариант е сравнително рядко срещан, но като цяло възможен.

     Значително по-разпространен е вариантът за прехвърляне на отговорността нагоре по йерархията. Още повече, че самата идея на централизираното управление поощрява честото докладване към по-старшите нива какво се случва. Най-общо в този случай нивото, което следва да вземе решение в конкретната ситуация, „поукрасява“ случая и го превръща в казус от по-висока компетентност. След това го прехвърля нагоре по йерархията. Тук се намесва и още една особеност на военните системи, която заслужава да се спомене.

     Важен принцип на военното управление е, че органът за управление следва да е в по-висока степен на готовност за използване[11]. По тази причина мирновременният щат на щабовете е попълнен в по-висок процент от формированията. В подобни условия често се създава впечатление, че в щаба има излишък от хора, които нищо не правят. За да оправдаят съществуването си, често тези „нищо неправещи“ хора изземват задачи от подчинените и ги възпитават в дух да повдигат изкуствено задачи от своята компетентност в щабовете. Когато този процес се допълни от некоректна кадрова политика, примесена с кариеризъм в началниците, появява се т.нар. „тенекеджийство“, популярно с думите: „я аз да си сложа тенекийката на … и да докладвам“.

     Ето защо сама по себе си централизираната структура не решава проблемите с личната отговорност. В допълнение на структурните предпоставки са необходими и функционални предпоставки. Доколкото функционалните предпоставки са много, нека първо ги изброим:

  • система за делегиране на командни правомощия с отчитане на нивата на командване и управление;
  • процедури, поддържащи ясното разделение на компетентностите и произтичащите отговорности;
  • комплекс от възпитателни за организацията мерки и правила.

     Системата за делегиране на правомощия следва да е облечена във функционални задължения и/или заповеди и да се гради по правилата на вече посочената система за видове командване и управление, произтичащите права и отговорности и начините за делегирането им.

     Процедурите се включват в различни разписания и инструкции, ръководства и наставления. Водещо при тяхното изготвяне е схващането, че за да се изисква лична отговорност, следва да е налице изключително оправомощаване на ръководителя (командира, началника) да налага волево мнението си. Пример е системата за оперативно планиране, където командирът е оправомощен във всеки един момент да вземе свое волево решение, без да се съобразява с препоръките на щаба. Също там е заложено и правото на командира да налага своето мнение и да задава условията, които следва да са водещи за процеса на планиране.

     Интересен е въпросът с комплекса от възпитателни за организацията правила и мерки. Тук се има предвид спазването на препоръки, явяващи се практически измерения на принципа. По отношение на личната отговорност такива правила са:

  1. Който изпълнява – той планира.
  2. Който използва – той подготвя.

     Нека приведем примери.

     Да вземем за пример планирането на бойните действия на ниво бригада. Темпът е 24-часов. Класически всяка група се състои от трима членове. Единият е в състава на оперативното дежурство и управлява по изготвения вчера план. Другите двама планират. На следващия ден един от планиращите е в състава на оперативното дежурство и управлява използването на силите по плана, в чието изготвяне е участвал лично предишния ден. Останалите двама планират. На третия ден се сменят по аналогична схема. По този начин човекът, участващ в управлението, на практика изпълнява план, в чието изготвяне лично е участвал. Това е типичен пример на реализация на правилото „Който изпълнява – той планира“. Допълнително реализация на това правило може да се проследи в практиката елементи на низовите щабове да участват в планирането на старшото ниво.

     Що се отнася до правилото „Който използва – той подготвя“, то може да се наблюдава като принципа на подготовка на силите „подготовка в условия възможно най-близки до условията на използване“. На тази база мирновременната организация на корабните дивизиони има за задача да моделира военновременна организация на тактическа група. Отговорен за подготовката в мирно време е същият този командир, който в условия на използване ще ръководи тактическата група – командирът на дивизион.

     Именно в спазването на подобни прости правила се заключава един от аспектите на създаване на функционални предпоставки за реализиране на принципите. Относно посочените две правила на принципа за лична отговорност, нека само повдигнем две теми за размисъл с въпроса: „Ако Съвместното командване на силите използва и изпълнява, а готвят компонентните командвания, то как се удовлетворява принципът за лична отговорност?“ Въпросът има отговор, но не би следвало да го коментираме тук.

     Нека вместо това се върнем на структурните предпоставки за удовлетворяване на принципите. От споменатото по-горе някой може да остане с впечатление, че изборът на структура като че ли изчерпва въпроса. Това не е така. Да, по принцип видът на структурата е важен. Нека припомним някои специфики на централизираните и мрежови структури:

  1. В централизираните организационни структури са заложени предпоставки за висока степен на удовлетворяване на принципи на управлението, като: единство на усилията, твърдост, лична отговорност.
  2. Централизираните организации определено срещат проблеми по отношение на удовлетворяването на управленски принципи, като: непрекъснатост на управлението, творчество, гъвкавост, инициатива и оперативност.
  3. Мрежовите организации поддържат гъвкавост, оперативност и непрекъснатост на управлението
  4. Мрежовите организации срещат проблеми по отношение на удовлетворяването на управленски принципи, като: твърдост, настойчивост, единство на усилията, лична отговорност.

     Тези съображения не бива да се приемат за константни, а за генерални характеристики. Следва да се добави, че в процеса на адаптация системите и от двата вида са развили широк кръг от техники за компенсиране на посочените недостатъци.

     Важното за нас обаче е, че в органите за управление се реализират конкретни структурни решения за удовлетворяване на принципите. Нека за пример вземем един изключително важен принцип – „непрекъснатост на управлението“.

     Управлението при изпълнение на задачата е основна управленска функция и командирът (началникът, ръководителят) е изключително „ревнив“ към нея. Но може ли той да я упражнява лично в рамките на 24 часа? Очевидно не. Ето какво решение съществува.

     В стремежа си да се удовлетвори принципът за непрекъснатост на управлението, военните отделят ресурс от органа за управление (от щаба) и го назначават да управлява, като му делегират права по отношение на онези управленски функции, които не бива да се прекъсват: изпълнение на бойната задача (или просто – задачата), маскировка, комуникационно и информационно осигуряване, наблюдение и разузнаване. Това структурно звено е оперативното дежурство. Оперативният дежурен е лично подчинен на командира (началника, ръководителя).

     На практика за реализиране на принципа се въвежда нов елемент от структурата със съответната система от отношения и връзки, за да се реализира коректно дейността му.

     Да обобщим. За реализиране на желаните принципи следва да се създадат предпоставки. Тези предпоставки биват:

  1. Структурни предпоставки, включващи избор на структура, конкретни структурни елементи, система от отношения (включително режим на упълномощаване) и система от връзки.
  2. Функционални предпоставки, включващи система за делегиране на командни правомощия, процедури, поддържащи ясното разделение на компетентностите и произтичащите отговорности и комплекс от възпитателни за организацията мерки и правила.

     И все пак остава открит един въпрос: „Кои са принципите на Оперативното изкуство?“

     Не се наемам да кажа по въпроса нещо повече от „те са много“. Но ако все пак търсим основните, нека започнем от там, че Оперативното изкуство е управленска наука. По тази причина не е удачно да се пропускат принципите на управлението. Подходяща формулировка на част от тях е дал Анри Файол[12]:

  1. Ясно разделение на труда, което да доведе до ясна специализация на функциите и разделението на властта в предприятието.
  2. Авторитет и отговорност на ръководителя, като авторитетът е резултат от интелигентността, знанията и неговия опит.
  3. Дисциплина от всеки, т.е. подчинение, усърдие, активност и изразяване на уважение.
  4. Спазване на единство на разпореждането, т.е. никой не бива да получава разпореждане от повече от един началник.
  5. Спазване на единството на ръководство, т.е. един ръководител, както и общ план за действията, които предстоят да бъдат осъществени в името на обща за всички цел.
  6. Подчинение на личния интерес на общия, в смисъл, че интересът на индивида или на групата не може да бъде приоритетен и за сметка на интереса на предприятието.
  7. Възнаграждението на труда да изразява цената на извършената услуга, да е справедливо и да удовлетворява както работника, така и работодателя.
  8. Централизация и децентрализация на властта в съотношение, което е най-благоприятно за организацията.
  9. Яснота в йерархията – ясен път, по който преминават съобщенията „отгоре-надолу” и “отдолу-нагоре”.
  10. Ред – предварително определяне на мястото, което всеки и всичко имат в предприятието.
  11. Справедливост, в смисъл съчетаване на доброжелателност с правосъдие, което позволява да се постигне една умерена степен на строгост в разпорежданията, без това да изключва предаността на работниците и добрата им воля в работата.
  12. Устойчивост на ръководния персонал, така че ръководителите на средно ниво да бъдат задържани на една и съща длъжност за по-продължително време.
  13. Инициативността, която следва да се поощрява, защото така се превръща във важен стимул на поведението.
  14. Единство на персонала, което може да се създава и развива, а благодарение на него се придобива сила.

     Лесно може да се преформулират тези принципи за нуждите на военното дело.

     Допълнителни принципи могат да се потърсят в Теорията на сложността, като за целта се ползват системните свойства: адаптивност, целеустойчивост, сложност, управляемост, робастност и т.н.

     При всички случаи следва да се добавят и „чисто военните“ принципи. Подходяща трактовка на тези принципи може да се намери в „Оперативно изкуство в съвременни условия – част 1“, както и в различни доктрини.

     Това, което следва да се запомни е, че принципите имат ситуационна важност и докато в едни условия един комплект принципи може да доминира с важността си, то в следващата ситуация може да настъпи коренна промяна. При това следва принципите не просто да се познават, а съзнателно да се създават структурни и функционални предпоставки за реализирането им.

     Многократно в този и предходните раздели ние противопоставяхме централизираните на мрежовите структури. Нека да задълбочим този въпрос, като ги противопоставим в условията на конфликт. Именно това се прави в следващия раздел.


[1] За повече информация виж Chris Scarre, „The Wars with Carthage“, 24–25.

[2] Димов, Г. и колектив. Оперативно изкуство в съвременни условия – част 1.

[3] Мичев, С. и колектив. Оперативно изкуство.

[4] Определението за оперативно изкуство е: „Същността на разглежданото понятие се заключава в творческото прилагане на наличните знания, умения и процедури от командирите в дейността им при подготовката и провеждането на различни дейности на въоръжените сили основно свързани с планирането и провеждането на различни видове операции. В същото време оперативното изкуство не е свързано с определено ниво на командване и управление, т.е. оперативното изкуство е възможно да се проявява както на тактическо, така и на оперативно и стратегическо ниво. Често оперативното изкуство се определя като теория, описваща командно-управленска дейност и като умение на военните лидери и на поддържащите ги щабове да подготвят и ръководят действията на своите подчинени в рамките на конкретна форма на военни действия. То включва освен знанията на командира и щабните експерти и техните умения, въображение, творчество и интуиция“. Димов, Г. и колектив. Оперативно изкуство в съвременни условия – част 1.

[5] Появата на министрите и свързаните с тях съвети се свързва със средновековна Англия. За повече информация виж: Francis Bacon. (1561–1626). Essays, Civil and Moral.

[6] В класическите организации се разглеждат три нива на управление, изброени отгоре – надолу: стратегическо (strategic), тактическо (tactical) и операционно (operational). Военните организации понастоящем ползват четири нива поради изкуствения си характер, като между тактическото и стратегическото ниво формират т. нар. оперативно ниво (operational level). Тъй като в англоезичната литература операционното и оперативното ниво се назовават „operational“, в нашата теоретична школа е налице почти пълно отрицание (като резултат от незнание) за съществуването на операционното ниво.

[7] Понастоящем батальонът и корабната тактическа група (2-4 кораба, класически еднотипни) следва да се определят като операционно ниво, но в дълъг период, включително допреди десетина години, те се разглеждаха в националната школа като тактическо ниво.

[8] Ashby, R.W. (1956) An Introduction to Cybernetics. London: Methuen.

[9] Управление силами военноморского флота.

[10] Управление силами военноморского флота.

[11] Управление силами военноморского флота.

[12] Mildred Golden Pryor and Sonia Taneja. Henri Fayol, practitioner and theoretician – revered and reviled.