Съдържание

Военните нямат проблем да приемат новостите.

Проблемът им е да забравят старото.“

Вицеадмирал Артър Цебровски

 

     Класическият подход за изследване на развитието на Военното изкуство в исторически план винаги е използвал теоретичен анализ на исторически данни. Паралелно с това се ползват и редица количествени изследователски методи, заимствани от Операционния анализ. Този изследователски модел се е утвърдил и получените от прилагането му резултати служат за формулиране на нови тактически, оперативни и дори стратегически техники. Основните фактори, които утвърденият модел отчита, са историческият опит, развитието на науката и технологиите, както и редица социално-политически тенденции и съображения. Именно изследването на еволюцията на посочените три групи фактори се счита, че има определящо значение за развитието на съдържанието и формите на въоръжено противопоставяне. Без да се отрича или подценява влиянието на споменатите фактори, интерес представлява възможността за друга перспектива на представяне на еволюцията на Военното изкуство.

     През последните години се формира интересна и атрактивна научна школа – школата на Обща теория на системите[1]. Още с възникването си Обща теория на системите често се определя като „теория за всичко“ или „скелет на науката[2]. Едно от първите приложни полета на новата научна дисциплина е познанието за организациите. „Още с началото на разпространяване на системното разбиране за организациите, въпросът със сложността се явява централен за изследователите им[3]. Прокарвайки аналогии с редица други биологични системи, Обща теория на системите генерира голям брой принципи и парадокси[4], които често имат изключително атрактивно звучене за аудиторията. Тази тяхна атрактивност се дължи на широката приложност в съчетание с лесно възприемане и кратка формулировка. В допълнение на това те често носят парадоксален заряд, като налагат на пръв поглед нелогични изводи в резултат на логични съждения. Без да се навлиза в повече подробности, идеята на настоящата разработка е да демонстрира възможностите на Обща теория на системите в сферата на деликатна област – военната стратегия.

     Преди да се пристъпи към това е удачно да се кажат няколко думи за деликатността на идеята.

     Наложили са се поне две паралелни тези.

     Първата от тях е добре илюстрирана от думите на Жорж Клемансо[5]Войната е твърде важно нещо, за да бъде оставено на генералите“. Поради изкуствения характер на военната система, тя е „обезглавена“ и на най-високото (стратегическо) ниво на организацията се назначава политическо ръководство. За огромно съжаление често това ръководство демонстрира удивителното съчетание от професионална (военна) некомпетентност и неудържим ентусиазъм. Последващият „стратегически хаос“ е пагубен на тактическо ниво. Без да влизаме в подробности е достатъчно да се спомене широко разпространената теза, че „безумните“ идеи на Хитлер значително допринасят за обрата на Източния фронт.

     Точно в противовес е втората теза – нека я наречем на „расовия“ офицер. Тя най-общо се демонстрира от изрази като „Къде бяха те, аз като ритах буци?[6]. Класически за военната йерархия е последователно кадрово издигане чрез преминаване през всички нива. Често този модел налага печеливш вариант за справяне със задълженията на новото ниво чрез „наподобяване“[7]. Абстрахирайки се от ползите в подобен модел, то сляпото придържане към него изключително затваря пътя на иновативността.

     И двата модела са силно резистентни към нововъведения, особено такива, дошли от позиция на научните среди.

     Напълно осъзнавайки посочената деликатност, удачен е опит за въвеждане на алтернативен подход към изследване на „централен“ за военната стратегия въпрос – еволюцията на формите и съдържанието на военното противопоставяне. Доколкото ще се адресира централен за военната стратегия въпрос, то удачно е да се приложи и „централна“ за Теория на сложността концепция – концепцията за адаптивността[8].

     В предходен раздел бяха обособени четири етапа на развитие на организациите. Именно на тяхна основа се представя развитието на военните организации в историческа перспектива и произтичащото развитие на теорията за военното противопоставяне.

     На първи етап от развитието на организациите протича процес на отделяне на собствеността от управлението. По смисъла на военното дело, обособява се позицията на професионалния военачалник. В дълъг исторически период командването на армията е било извършвано от самия суверен (крал, цар и т.н.). Доколкото организационната култура на военните организации поставя силен акцент на традициите, то следва да се посочи, че този модел се запазва в символичен вид през вековете[9] и негови производни се наблюдават и в наши дни, когато редица кралски семейства все още залагат на военната кариера на престолонаследниците. Дори фактът, че на президентите се възлага класически ролята на главнокомандващ, може да се разглежда като отзвук на тази традиция.

     Интересно е, че обособяването на позицията на професионалния военачалник в армията протича много по-рано, отколкото това става в другите организации. Като устойчива тенденция този процес може да се свърже с Римската империя – началото на новото летоброене. Това очевидно е свидетелство, че най-древната управленска школа е армията. Появяват се и първите книги за изкуството на войната. В двете най-древни школи подходящи примери са „Изкуството на войната[10] на Сун Дзъ (VI – V в.пр.н.е.) и „История на Пелопонеската война“ на Тукидид[11] (V в.пр.н.е.). Тези произведения са напълно „изчистени“ от „божествена намеса“. Още в тях се срещат текстове за ролята на мотивацията на войските, отделни идеи за лидерството, дори неизчистени като концепции.

     Появата на специализирано професионално познание за военното дело води до бърз ръст на развитието на военните организации и схващанията за военния конфликт. Разширяват се целите на войната и тя се оформя като политически инструмент. Войната постепенно се превръща в изкуство, като се появява специализирано познание за зависимостта на военните действия от редица свързани дейности, като например ресурсно осигуряване. В това отношение може да се твърди, че войната добива своеобразен „масов характер“, като започва да се налага схващането за това, че войната като дейност надхвърля чистите военни действия и включва редица съпътстващи мероприятия, като защита и атака на ресурсите. Появява се схващане за важността на планирането и подготовката на силите.

     В исторически план този етап завършва в началото на първото хилядолетие, но влиянието на формираните през римската епоха военни концепции може да се проследи до Първата световна война включително.

     В стратегически план през първия етап се налага и господства схващането за решителна битка и атака срещу лидера. Тази концепция се запазва дълго в исторически план. Тя може да се проследи включително и през Първата световна война, където Ютландският бой е типичен пример. Въпреки това, паралелно водените нискоскални действия са също признати. Започнали още на този етап, тези схващания достигат оформено проявление през следващата фаза на средновековието. Най-типични примери са действията на британските военни кораби срещу Испания и Португалия, когато се води истинска война на комуникациите, както и противодействието срещу наполеоновите войски в Русия. И двата примера са свързани с осъзнато прилагане на стратегии, алтернативни на схващането за едно решаващо стълкновение.

     В структурно отношение за първа фаза развитото познание позволява изграждането на големи централизирани структури, достигащи до 5-6 йерархични нива. Именно тези централизирани структури са характерни за етапа. Налага се професионалната армия. Сложността на управлението води до появата на първите своеобразни щабове[12], т.е. появява се идеята за мрежов орган за управление в подкрепа на централизираната командна структура. Най-рано в исторически план това се случва в римската армия[13].

     Може да се обобщи, че в теоретичен план първият етап е изключително „жив“, богат на алтернативи.

     На практика „господството“ на централизираните структури с множество нива (класически до 6 йерархични нива[14]) е вторият етап от развитие на военните системи. Този етап в исторически план обхваща периода от началото на първото хилядолетие до Втората световна война.

     През този етап, както бе споменато, в структурен план господства схващането за централизирана многостепенна организация. Теорията и практиката налагат емпиричния закон на изграждане на йерархичните нива и делене на организацията по системното правило „7±2“. Затвърждава се тезата за повишаване на информационния капацитет на органите за управление на централизираните структури чрез въвеждане на помощен мрежов орган[15] – щабът. Щабът търпи истинско развитие и се появяват научни направления за щабната служба и организация на щабовете. Орган за управление не е вече командирът, а „командирът и неговият щаб“.

     На следващо място се утвърждава схващането за войната като национална кауза. В тази връзка се структурира военна система с четири обособени слоя (управленски нива), които изброени отгоре надолу са: стратегически, оперативен, тактически и операционен. Оформя се и тезата за политическо ръководство на въоръжените сили, която достига апогея си в Първата световна война и отлично се демонстрира от вече цитираната фраза на френският политик Жорж Клемансо „Войната е твърде важно нещо, за да бъде оставено на генералите“. По този начин се формира стратегическо управленско ниво, различаващо се от чисто военното ръководство и съставено предимно от „чужди“ за военната система представители на държавната надсистема – политици.

     Оформянето на войната като национална кауза бързо води до замяна на класическите идеи за противопоставяне като ресурси, територии, религиозни схващания и др. подобни с борба на идеологиите. Засилва се ролята на мотивацията, която най-често е идеологическа. Концепцията за лидерството, макар и позната, е силно доминирана от концепцията за класическото управление, типична за епохата на централизираните организации.

     Доминансът на централизираните организации налага във военен план идеите за съгласуваност на усилията и единна цел. Формират се ясно обособени направления на главните усилия и спомагателни направления, познати във военното изкуство като „други направления“.

     Военното противопоставяне добива силна научна обосновка. Развива се познанието за формите на военно противопоставяне, което в навечерието на Втората световна война е вече завършена теоретична школа. В кадрово отношение се формират центрове за теоретична и практическа подготовка на ръководните кадри. Налага се масовата военна повинност.

     Същевременно в теоретичен и практичен план се появяват предвестниците на новата фаза във военното дело – хибридните тактики, които масово се познават като политически и идеологически диверсии, партизански действия, действия на специални сили. В началото на ХХ век се появяват отчетливи признаци за действието на новите концепции, типични за следващата фаза на развитие на въоръженото противопоставяне – операциите, базирани на ефекта и интегралния характер[16] на операциите.

     Типичен пример е развитието на схващанията за водене на морската война от страна на Германия. През Първата световна война господства тезата за водене на една решителна битка от флотовете. Флотовете са сами по себе си доминирани от линейните кораби и дори на ескадрените миноносци (популярно познати като „разрушители“) е отредена поддържаща роля. След Ютландския бой Германия открито осъзнава неприложимостта на тезата за едно генерално сражение. Започва прилагането на нова стратегия на морската война в Атлантика – стратегията на „Неограничената подводна война[17], обявена със заповед на кайзера на Германската империя Вилхелм II на 01.02.2017 г. ?? Започва се война на комуникациите на противника. Независимо от успеха на стратегията, германското военно ръководство в началото на Втората световна война отново се придържа към идеите за силово открито противопоставяне на надводните флоти. Войната в Атлантика започва от германска страна със стратегията за ползване на подводниците „поддръжка на силите на флота[18]. Най-общо на подводниците е отредена ролята на сили за други направления, уплътняващи действията на надводните кораби. След драматичната загуба на линейния кораб „Бисмарк“ стратегиите бързо се сменят. На първо място се реализира стратегията за тотална подводна война на комуникациите „сумарен потопен тонаж“. Идеята е да се поддържа потопен тонаж над 200 000 брт. месечно с цел изтощаване на икономиката на Съюзниците. Доколкото тази стратегия не успява да се реализира в пълна сила, се преминава към стратегията за „съкращаване на товаропотока“, изразяваща се в потопяване само на корабите, превозващи военна помощ за Съветския съюз и Великобритания. На практика се водят операции, базирани на ефекта, залагащи на кумулативни ефекти от системните действия.

     Военното дело в края на Втората световна война навлиза в трети етап на организационно развитие – епохата на мрежите. Множеството конфликти, съпътстващи световните промени настъпили след войната, във висока степен се доминират от нетрадиционните военни действия, познати напоследък като хибридни. Въпреки че някои конфликти, като войната в Корея, запазват масовия си характер, то все повече високоскалните действия се заменят от действия с по-ниска интензивност.

     В този преходен период структурно започва налагането на мрежовите решения. Армиите все повече заприличват на партизански организации. Действията на тактическо ниво доминират. Все повече се залага на каскадните ефекти.

     Появява се концепцията за „операциите, базирани на ефектите“[19] (effect based operations). Наблюдават се наченките за следващата фаза, като информационен и мрежовоцентричен характер на войната.

     В структурно отношение се засилва ролята на хоризонталните връзки на ниските тактически нива, типични за мрежите. Повишава се автономността на командирите на тактическите нива. Развива се и се прилага ролята на „мисийното командване“. Остра е необходимостта от творчески настроения офицер на базовите нива. Повишава се делът на офицерския състав поради високотехнологичните специализации. Силно нараства ролята на мотивацията и лидерството. Тези две концепции се издигат във водещи за подготовката на офицери.

     Същевременно военното противоборство разширява съдържанието си и значително надхвърля чисто военното съдържание. Новите технологии и тактики доминират. Оформя се интересен парадокс: като че ли съвременните войни се водят от еклектичното съчетание на високоточни оръжия и паравоенни формирования.

     Бурно развитие търпи и науката за военното дело. В нея все повече се засилва „невоенният“ компонент на социологията и политическите науки. Навлизат стремително модерните теории на хаоса, сложността и катастрофите. Нараства делът на ангажираност в „операции от невоенен характер“, свързани с кризисен мениджмънт, превенция и постконфликтно възстановяване.

     Борбата за информация бързо се превръща в „информационна претовареност“. И информационният характер на войната е доминиращ.

     Класическата военна теория навлиза в дълбока криза. От една страна, високоскалните конфликти са все още възможни и „тактиките“ от Втората световна война не са забравени. От друга страна, съвременните военни ангажименти носят отявлен „полицейски“ характер и са „дразнещо девоенизирани“. Като че ли ни трябват два вида въоръжени сили – едни за война и едни за „медийни ефекти“. „Болестите“ на мрежите „нападат“ армията – бърза загуба на интерес, зависване в нови ситуации, размиване на отговорности, „подмладяване на ръководството“, неясни кадрови пътеки, загуба на традиции, високо текучество, дори частичен системен разпад в кризисни моменти и др. С две думи – кризата е тотална и води бързо до загуба на идентичност. Все повече се налага тезата, че един „оздравяващ“ военен конфликт е крайно необходим за изчистване на света и в частност – на военното дело от кризата.

     Същевременно смяната на етапите се ускорява. Налице са ясни симптоми за преход на организациите като цяло и военната компонента в нов, четвърти етап.

     Тенденциите са турболентни и трудно проследими. Все пак може да се назоват за утвърдени следните характеристики на етапа:

  1. Висока информационна осигуреност и скоростна реакция чрез повишена автономност.
  2. Изнасяне на интелекта в периферията на организацията.
  3. Повишаване и утвърждаване на автономността.
  4. Осигуряване на целенасоченост чрез мотивация.
  5. Надграждане на управлението с концепцията за лидерство.
  6. Висока свързаност и от там висока цена на нискоскалните въздействия.
  7. Осъзнато прилагане на системните концепции.

     По-специално внимание заслужава изнасянето на интелекта в периферията на организацията. На практика, с цел по-бърза и прецизна реакция на промяната в средата се налага периферните компоненти (ниските тактически и операционни нива) да са значително „по-интелигентни“. Наложително е да се повиши автономността и да им се делегират по-високи права, включително и за целеполагане на организацията. Класическият въпрос, който се повдига, е за подготовката на тези елементи. Доколкото необходимостта от по-пълноценна подготовка още на ранен образователен етап е очевидна, то има и други проблеми. Първият от тях е свързан с необходимостта от висока мотивация на периферните компоненти, за да продължат коректно да функционират в условията на повишена автономност. На следващо място, необходимостта от мотивация е нужна, за да се „задържат“ тези компоненти в системата и да не се атрактират от „по-привлекателни“ възможности за реализация.

     Допълнителни въпроси са свързани с необходимостта от изграждане на развита мрежа от хоризонтални връзки на ниско тактическо ниво. Изграждането не е същността на проблема – проблемът е да се поддържа коректно функциониране и да се предотврати изтичане на информация към противостоящата система. В тези условия трайно се наложи концепцията за „мисийното командване“ (mission command) и широко се въвежда в практиката[20].

     Освен кадровите и структурните промени, наблюдават се и класическите за етапа тенденции.

     На първо място вече е утвърдена тенденцията на относителната важност на тактическите действия. Понятието „операция“ вече „слезе“ на тактическо ниво. Определено може да се каже, че се „скъси“ разстоянието между стратегическото и тактическото ниво, което е особено видно в системата за ръководство на специалните сили. Стратегическите нива все повече се ангажират с „тактически въпроси“, което в редица случаи е некоректно. Тезата, че „стратегически резултат може да се постигне с тактически действия“, вече не звучи толкова „стряскащо“ за военните теоретици.

     Определено се смениха формите на военно противопоставяне. Делът на хибридните действия се наложи като доминиращ. Появиха се на пръв поглед интересни парадокси на хибридната война. Един от тях се наблюдава в рамките на конфликта в Украйна. Традиционно се наблюдаваше ползването на паравоенни формирования като редовна армия[21], но Русия демонстрира нов подход – ползване на кадрови военни в качеството на паравоенни формирования[22]. Войната на мрежите наложи формирането на концепцията за „мрежовоцентричните операции“[23] (Network Centric Warfare – NCW).

     В рамките на нетрадиционните конфликти се разкриха интересни тенденции. Една от тях е започването на един конфликт като хибриден, провокиран от по-скоро мрежова организация, която в рамките на конфликта бързо еволюира в централизация. Доколкото в Афганистан този процес бе по-труден за наблюдение, то случаят с Ислямска държава е ясен пример. При това обратният процес –  „разпад“ на централизацията в мрежа при явна военна заплаха от силен централизиран противник е безпроблемен. Случаят на трансформиране на режима на талибаните при намесата на Коалицията в Афганистан е типичен пример. В обобщение на казаното – налице е ясна тенденция за бърза структурна трансформация на заплахите, която поставя класическите военни системи в недоумение – противникът ту се „появява“ на сцената (скалата) на конфликта, ту „изчезва“. Определено може да се твърди, че е налице съчетаване на модели от епохите на централизираните и мрежовите структури.

     В рамките на съвременните форми на водене на война безспорно е налице разпространение на съприкосновението в пространството. Класическото тълкувание е за навлизане на военното противопоставяне в космоса, но трябва да се отчита пространството в широк контекст и да се има предвид и навлизане на конфликтите в ежедневния живот, прекрасно демонстрирано от тероризма.

     При това информационната сфера на противопоставяне се очерта като изключително важна. Понятието „кибервойна“ се установи трайно в речника на военните специалисти и е обект на задълбочено изследване и коментари.

     В целия този „системен хаос“ войната, освен че се разшири по съдържание, но и се установи като трайно явление, което присъства в ежедневието. Ако в исторически план периодите на война се редуват с тези на мирно съжителство, то войната понастоящем е ежедневие. Конфликтите в Близкия изток са като че безкрайни, войната с тероризма е ежедневие – обществото свикна да живее в условията на перманентна военнополитическа криза, а в отделни райони и в условията на държавен разпад по религиозни, икономически и националистически причини, съпътстван от въоръжено насилие.

     В условията на формиране на нов период в организационната еволюция военните организации изпълняват непрекъснат процес на адаптация. Съзнаването на перманентния процес на адаптацията наложи военните да заговорят за необходимостта от „трансформация“[24]. При това не каква да е трансформация, а бърза, непрекъсната и прецизна. Концепцията се разви и на трансформацията се погледна не просто като на процес на адаптация към промените, а и като проактивен процес на промяна на средата към нашите изисквания[25]. В структурно отношение дори едно от стратегическите командвания на НАТО бе наречено „командване трансформация“.

     В този контекст е интересно какво се случва в национален план. Логично е първо да се представят предизвикателствата, произтичащи от изследването на развитие на военната система под адаптационния натиск на нарастващата сложност на средата.

     Без задълбочаване в подробности и коментар, навлизането в нов етап на организационно развитие представя следните основни предизвикателства:

  1. Необходимост от широко прилагане на лидерската концепция.
  2. Нарастваща роля на „умния и мотивиран войник”.
  3. Съчетаване на кибервойна и информационна свобода.
  4. Съчетаване на модели от епохите на централизираните и мрежовите структури.
  5. Война в условията на държавен разпад по религиозни, икономически и националистически причини.
  6. Изграждане на устойчива стратегия в условията на „CNN ефект”.
  7. Водене на хибридна война в условията на професионална армия.
  8. Висока динамика на структурните и функционални промени.
  9. Актуализиране и приложна ориентация на теорията.

     Интерес представлява отношението на националната военнонаучна школа и на надсистемата на държавата към предизвикателствата и динамиката на промени, описани по-горе.

     Отговорът на подобен въпрос рискува напускане на типичния за подобни публикации стил. Доколкото подобно заключение е наложително, то е удачно да се представи с ползване на системна терминология.

     Националната военна система се намира в остра ресурсна криза, съчетана с неясна целева постановка.

     Налице са всички свидетелства за системна криза. На високо стратегическо ниво липсва ясна целева постановка за развитието на системата и нейните приоритети. Нещо повече – структурата на стратегическо ръководство е усложнена и във висока степен неясна. Военната организация на стратегическо и оперативно ниво е съсредоточена върху непрекъснат процес на актуализиране на регламентиращата (доктринална) база, което най-общо се заключава във въвеждане на външни (чуждестранни) управленски модели. Липсата на ресурс за структурно продължаване на този процес в съчетание с високата динамика на промени в средата за сигурност практически обезсмисля тази дейност. Броят на паралелните и припокриващи се структури на оперативно и стратегическо ниво нараства, което води до поява на вътрешносистемна конкуренция за отговорности и ресурси. Обвързването на бюджета с възложените отговорности в условията на ресурсна криза предефинира отговорностите като ресурс и вътрешносистемната конкуренция расте. Системният капацитет не се обновява, а след износване се извежда от употреба под формата на ликвидиране на „остарели способности“, което води до нарушаване на интегритета на системната структура и неспособност за синергични ефекти.

     Ресурсната недостатъчност води до това, че системата като цяло абдикира от класическите си задължения и се фокусира ситуационно върху задачите на деня и дава приоритет на съюзните ангажименти пред традиционните конституционни задачи, доколкото изпълнението на вторите дава „външното лице“ на системата. Лошото в случая е, че този процес се толерира и провокира от стратегическото (държавното) управленско ниво.

     На ниските нива нараства броят на задачите без ресурсно осигуряване. Материалната основа не съответства на системните задачи. Пренатоварването е високо и логично провокира силно текучество на кадрите, като по-ценните класически напускат системата. Този процес се налага над тенденциите за намаляване на качеството на постъпващия човешки ресурс. Традиционната ценностна система отстъпва и се заменя от ситуационни модели. В отделни случаи системата се федерализира и се обособяват своеобразни компоненти (подобно на феодални имения), в които субективизмът доминира. Наблюдава се ясно изразен преход към критични услуги и структури, което неизбежно води до излишна функционална централизация на системата.

     Като цяло нараства субективизмът в системата и подменя традиционните модели на организационна култура. Особено осезателно е това по отношение на кариерните канали. Формират се две „системни картини“: една за „вътрешно ползване“ (реална) и една за външно представяне (медийно ориентирана и нереална). Допълнително субективизмът нарушава приемствеността и устойчивостта на целите. Системата бързо се атрактира от нови цели и бързо „губи“ интерес. Функционирането добива ясно изразен кампаниен характер, при който моментни цели се преследват с висока ресурсна мобилизация, с последващи периоди на системно възстановяване.

     Военнообразователната система изпитва остра ресурсна недостатъчност и е поставена в догонващо на промените положение. Внасянето на външни управленски модели води до факта, че военнонаучната експертиза е доминирана от практиката и губи относителна тежест във вътрешносистемното функциониране. Системата с малки изключения е фокусирана върху ситуационните задачи.

     Като цяло системата е загубила функционалност във висока степен и системен разпад не настъпва поради изкуствения произход на системата.

     В тези условия предизвикателствата, произтичащи от динамиката на развитие на военното изкуство в организационен контекст изобщо не са на дневен ред. Системата оцелява.

     Въздържайки се от привлекателността на възможността за даване на „рецепти“ за преодоляване на проблемите на националната система, е удачно да се обобщи, че са налице достатъчно аргументи, че Обща теория на системите стойностно допринася за разкриване на закономерностите и тенденциите на развитие на формите и съдържанието на въоръжената борба.

     Като цяло може да се твърди, че концепцията за адаптивността е подходяща отправна точка за изследване на въпросите на развитие на военната теория и практика. Доколкото подобно изследване би трябвало да е по-задълбочено, то удачно е заложените в настоящия раздел тези да се „наложат“ върху резултатите от прилагане на традиционните за военната наука изследователски модели и на тази основа да се съди за степента на приложимост на изследователския апарат на Обща теория на системите.

     Направените в раздела изследвания ни позволяват да навлезем една крачка по-дълбоко в развитието на военната система и да хвърлим кратък поглед върху развитието на оперативното изкуство от позиция на Теорията на сложността и системите.


[1] Като нова научна област и поради широката приложна сфера, Обща теория на системите като цяло или отделни нейни частни области се среща и под редица популярни наименования, като Теория на сложността, Теория на катастрофите, Теория на хаоса и др. Charissa P. Cordon. System Theories: An Overview of Various System Theories and Its Application in Healthcare.

[2] Още в самото началото Теория на системите често се определя като „скелет на науката“, доколкото нейната приложна област е изключително широка Kenneth E. Boulding. General System Theory – the Skeleton of Science. Към настоящия момент популярно Обща теория на системите често се определя като „теория за всичко“ (theory of everything) Lars Skyttner General System Theory. Problems, Perspective, Practice. (2nd edition).

[3] Pfilip Anderson. Theory and Organization Science.

[4] Повече за системните парадокси и принципи може да се намери в прекрасните статии: W. Clifton Baldwina, Brian Sauserb, John Boardmanb and Lawrence Johnc. A typology of systems paradoxes и Ashby, W. R. (1962). “Principles of the self-organizing system”.

[5] Жорж Клемансоо (фр. Georges Clemenceau, 1841-1929), френски държавник и министър-председател на Франция в два мандата: 1906-1909 и 1917-1920. Известен е с множество интересни цитати.

[6] Лично аз съм чувал подобни изрази толкова пъти, че ми е трудно да назова авторство. Нещо повече – в определен период съм ползвал тези изрази.

[7] Има се предвид наподобяване в два варианта, които често се съчетават. Първият е наподобяване на действията на предшественика на новозаетата позиция, а вторият е свързан с наподобяване на своите действия на по-ниската длъжност.

[8] Представянето на концепцията за адаптивността вече бе направено при описание на развитието на организациите в исторически контекст и описанието на системните свойства. Ето защо тук подобно описание е спестено. В тази връзка се посочват само отделни източници, към които разделът се придържа. Подходящи източници за възприемане на идеята за адаптацията и адаптивността са: „Кваркът и ягуарът: приключения в простото и сложното“ (The quark and the jaguar: adventures in the simple and the complex) от Нобеловия лауреат Мъри Гел-ман (Murray Gell-Mann) и „Целева устойчивост на военните системи“ от Владимир Величков.

[9] Изключително добре тази традиция е описана в биографичната книга на Олег Михайлов „Суворов“. София, Отечествен фронт, 1979.

[10] В „Изкуството на войната“ Сун Дзъ даже индиректно визира необходимостта от разделяне на позицията на владетеля и военачалника: „Има три начина за един владетел да навреди на войската си:… Като се намесва в дейността на командирите, бидейки в неведение относно военния принцип за гъвкавост и приспособяване към обстоятелствата.“ Сун Дзъ „Изкуството на войната“.

[11] Тукидид. История на Пелопонеската война. София, Наука и изкуство. 1979.

[12] В легиона има шестима трибуни ( tribunus – лат,). Единият от тях е пръв заместник на легата ( Tribunus laticlavius). Другите трибуни (tribuni angusticlavii  – лат.) са помощници на легата и първия трибун и изпълняват различни, включително и административни функции. Допълнително има и префект (praefectus castrorum, лат.), който е отговорен за подготовката на легионерите. Докато трибуните се назначават от императора, то префектът обикновенно се е издигнал от по-ниските позиции. В негово подчинение се придава и кохорта от други войници – които не са легионери. Префектът е втори заместник на легата. Bowman, Garnsey, Rathbone (eds) The Cambridge Ancient History.

[13] Jonathan Roth. The Size and Organization of the Roman Imperial Legion. Historia: Zeitschrift für Alte Geschichte, Vol. 43, No. 3 (3rd Qtr., 1994), pp. 346-362. Така, както е цитиран от образователният сайт About.com, достъпен на адрес http://ancienthistory.about.com/, последно посетен на 16.09.2016 г.

[14] Въпросът с броя на нивата във военната йерархия и организациите вече бе представен в предходни раздели.

[15] Представянето на мрежовите и централизираните структури, както и техни съчетания, вече бе разгледано. Тук е удачно само да се спомене, че модерната и в наши дни идея за повишаване на информационният капацитет на органите за управление на централизираните структури чрез въвеждане на помощен мрежов орган е първо реализирана в армията още в Римската империя, когато на ниво легион се появява своеобразен щаб от шестима трибуни. Bowman, Garnsey, Rathbone (eds) The Cambridge Ancient History.

[16] Тезата за интегралния характер на военното противопоставяне на море е изключително добре развита от доц. д-р Асен Кожухаров. Съвременните въоръжени конфликти в историята на военноморското изкуство. Варна, Стено, 2004.

[17] Подходяща информация за стратегията на „неограничената подводна война“ е достъпна на сайта wargaming.net. Достъпен на адрес: http://wiki.wargaming.net/ru/, последно посетен на 16.10.2016 г.

[18] Полезна по темата за действията на германските подводници през войната е книгата Хвощ, В. Тактика подводных лодок. Москва, Воениздат, 1989.

[19] Полезен източник за възприемане на концепцията за „операции, базирани на ефектите“ е Paul K. Davis. Effects-Based Operation: A Grand Challenge for the Analytical Community.

[20] Подходяща по темата е статията Major Jim Storr British Army (2003) A command philosophy for the information age: The continuing relevance of mission command, Defence Studies, 3:3, 119-129, Достъпна на адрес: http://dx.doi.org/10.1080/14702430308405081, последно посетен на 15.10.2016 г.

[21] Типичен пример е режимът на талибаните в Афганистан. Споровете дали талибаните притежават статут на комбатанти все още е актуален.

[22] Тази теза ми бе представена от адмирал Митко Петев. Разговорите по темата на хибридните действия и съвременните им измерения, които съм водил с адмирал Петев, изключително обогатиха познанието ми в тази област.

[23] Повече информация за мрежовоцентричната война може да се получи от статията на вицеадмирал Цебровски (Vice Admiral Arthur K. Cebrowski) и Джон Гартска (John J. Garstka) Network-Centric Warfare: Its Origin and Future, Proceedings, January 1998

[24] Изключително полезен за възприемане на процеса на трансформация е следният източник: Paul K. Davis. Military Transformation? Which Transformation, and What Lies ahead?

[25] Николов, Н. Стратегическо планиране и трансформация на въоръжените сили.