Съдържание

Знания без разсъждения са безполезни,

но разсъждения без знания – опасни!

Конфуций

 

     В настоящия раздел се представя тезата, че информационният натиск на средата в съчетание с парадокса на сложността (сложността поражда сложност) са основният източник на мотивация при развитието на структурата. Именно тези два „двигателя“[1] на развитието на структурите водят до възникването на праг на управляемост – най-общо определян като състояние, в което като че ли всички възможности за оптимизиране на управлението са изчерпани и трябва нещо стойностно да се промени. На този праг системите (организациите) реагират най-общо по два начина: въвеждат допълнителни йерархични нива или въвеждат мрежов орган за управление. Именно тези процеси са представени в настоящия раздел и всеки, който счита съпътстващата теория за отегчителна, може направо да го прескочи.

     Изходната теза на нашето изследване е, че концепцията за познанието и тази за управлението са неразривно свързани. Качественото управление винаги е било истинският мотив за задълбочаване на научното знание. От друга страна, именно в процеса на управление повторяемостта на сходни причинно-следствени ситуации генерира идеята за принципите на процесите, които принципи на свой ред се явяват същността на знанието.

     Отчитайки прагматичното схващане, че истинското предназначение на теорията е прогнозирането, подходящо е да се допълни, че добрата теория е единственото „лекарство против страха от неопределеността”. Лекарство, което управленците ползват в честите случаи, когато условията, в които се развиват управленските процеси, на пръв поглед нямат много общо с „подредения свят на строгата теория”.

     Добра визуална метафора за диалектиката познание – управление се предлага от теория на множествата, където най-общо управлението се заключава в познаването, и на тази основа – съзнателното ползване на релациите между от една страна множеството на входните въздействия и на състоянията на системата (организацията), а от друга – множеството на изходните реакции. В подобен подход неопределеността, произтичаща от средата за управление, се компенсира по няколко начина: чрез фиксиране на условията на средата; чрез „загрубяване” на параметрите на управлението; чрез дефиниране на подмножество на входните въздействия, явяващо се множество на условията на средата.

     Възприемането на подобен подход за описание на познанието за конкретна система дава основание да се твърди, че принципите на управление се представят от релациите в системата.

Подобен подход на изразяване на диалектиката познание – управление е широко разпространен и стои в основата на концепцията за сложността и по-скоро – в аспекта, касаещ структурната сложност. На практика теоретикомножественият подход представя структурната сложност като сложност на управлението и я свързва пряко „със способността на системата да реализира много и различни типове на поведение на оператора вход – изход[2]. Доколкото този тип сложност се свързва с описание на компонентите на системата, тяхното състояние и разнообразието на взаимодействието между тях, то често тя се определя като „дескриптивна” (описателна) сложност[3]. Класически подход за изследване на тази сложност е т. нар. „ентропиен подход”, който приема, че „структурната сложност на системата е пропорционална на обема информация, необходим за нейното описание (снемане на неопределеността)[4].

     Съгласно теория на информацията, общото количество на информация за някаква система , в която априорната вероятност за проявяване на i то свойство на системата е  се определя като[5]:

                        ,                           (1)

където:

 е ентропия на системата;

 е брой състояния, които може да заеме свойството .

     Ползвайки теория на информацията, логично е за критерий, оценяващ качеството на управление, да се приеме количеството информация за изходните реакции, съдържаща се във входните въздействия – . При такъв подход е в сила интересна зависимост[6]:

,                     (2)

където:

 е условната ентропия на изхода по отношение на входа на системата;

 е максималната ентропия на изхода, съответстваща на състояние на отсъствие на управление, когато изходът може да приема всяко възможно състояние;

 е ентропия на входа на системата;

 е условната ентропия на входа по отношение на изхода на системата.

     Практическият смисъл на наличието на изразената в уравнение (2) зависимост е доказателство за съществуването и дефинирането по смисъла на теория на информацията на т.нар. „предел на управление[7], доколкото установява зависимост между  (условната ентропия на изхода в зависимост от входа на системата) и други величини. Този предел на управлението може да послужи за изследване на връзките на управление в една структура, по смисъла, че достигането на „предела на управление” от една организация налага преход към друга управленска структура с по-висок информационен капацитет.

     От съществен интерес е друг извод относно качеството на управление.

     Очевидно е, че за повишаване на качеството на управление и свързаното с това намаляване на условната ентропия на изхода ( ) са възможни няколко подхода:

  1. Увеличаване на разнообразието на управляващите въздействия и приближаването му към разнообразието на изхода на системата .
  2. Намаляване на нееднозначността на управляващите въздействия по отношение на изхода на системата , което предполага наличието на възможно най-пълна информация както за системата, така и за средата на функционирането ѝ.
  3. Намаляване на разнообразието на състоянията на управляемия обект (на изходните реакции на системата) [8].

     Първите два подхода дават теоретичната обосновка на фундаменталния за кибернетиката принцип за необходимото разнообразие на Ешби[9]: „разнообразието на управляващата система трябва да бъде не по-малко от разнообразието на обекта на управление[10]”. Практическото тълкуване на принципа за необходимото разнообразие на Ешби е, че повишаването на управляемостта на организацията изисква детайлизиране по смисъла декомпозиране и прецизиране на управленските функции, което най-общо се постига с професионализация на обособени функционални направления на управлението.

     Повишаване на качеството на управление чрез този подход очевидно налага увеличаване на специализацията на компонентите на органа за управление. Тенденциите за специализация допълнително се аргументират от поне две съображения.

     На първо място, средата повишава разнообразието си по множество причини: конкурентни схеми, промяна на потребителски интерес (за икономическите организации), еволюция на антагонистични стратегии (за организациите в сектора сигурност) и много други причини. Това налага с цел адаптацията, дори само за запазване на завоювано статукво в средата, да се увеличава разнообразието на изхода. Логично се появява нов източник на изисквания към усложняване на управлението с произтичаща допълнителна специализация. Нещо повече – все по-осезаем става делът управленски функции, имащи отношение към наблюдението и контрола на средата, за сметка на класическото управленско направление – управлението на процесната последователността „ресурс – продукт – реализация”. Не винаги тази промяна на акцентите се материализира чрез създаване на специализирани звена за проекти и модернизация, но твърде често усилията на изпълнителните мениджъри и звената за реализация (пласмент) на произвежданите услуги или продукти се натоварват с допълнителни задачи в посоченото направление.

     На следващо място, наличието на множество специалисти в обособени във функционално отношение управленски направления поставя поне два съществени въпроса: как да се синхронизират усилията и как да се подбират необходимите специалисти и да се поддържа тяхната подготовка. Като следствие отново се обособяват допълнителни управленски функции по синхронизация на процесите и самоподдържане на системата. Като че се наблюдава едно ориентиране на системата „навътре” – към процедурите по синхронизиране, в съчетание с нарастващи управленски усилия в ново функционално направление: самоподдържане на системата по смисъла кадрово осигуряване. Тази промяна в акцентите на управление почти винаги се материализира в структурите чрез създаване на кадрови и административни звена.

     Разликата между двете тенденции е, че доколкото първата тенденция за нарастване на управленските усилия и ориентирането им към средата е пряко свързана с повишаването качеството на реализирания продукт, то ориентацията на управлението към вътрешните процеси и кадровото осигуряване индиректно влияе върху това качеството. Точно поради тази разлика функционалните направления, възникващи по линия на втората тенденция, се определят като поддържащи (второстепенни) и класически включват две групи функции: на самовъзпроизводство и самоподдържане.

     Приемайки тезата, че повишаването на разнообразието на входните въздействия и тяхната еднозначност е еквивалентно на повишаване на управляемостта на системата, то очевидно са налице два източника на повишаване на сложността на управление: промяната на средата и усложняването на вътрешните процеси. Налице е добра демонстрация на парадокса „сложността поражда сложност”: Управлението се усложнява по причина стремежа за достигане на по-високо качество и по причина усложняване на средата и в този процес се дава нов, паралелен тласък за усложняване поради необходимостта от повишаване на синхронизацията между нарастващите по брой и специализация компоненти на органа за управление.

     Може да се обобщи, че източниците на нарастваща сложност на управлението са два: информационният натиск на средата и парадоксът на сложността.

Интерес представлява отговорът на въпроса как нарастващата сложност се отразява на управленските структури. Нека посочим изпреварващо – начините са най-общо два: въвеждане на допълнителни йерархични нива или въвеждане на мрежов орган за управление.


[1] По-късно в разработката ще се представи и трети източник на мотивация при развитието на структурите – конкуренцията между организациите.

[2] Касти, Дж. Большие системы. Связность, сложность и катастрофы. Стр.112.

[3] Анфилатов, В., С. Емельянов и А. Кукушкин. Системный анализ в управлении. Стр. 26.

[4] Анфилатов, В., С. Емельянов и А. Кукушкин. Системный анализ в управлении. Стр. 26.

[5] Общото количество информация, получено в резултат на „пълното изясняване” на системата съответства на степента, с която е намалена ентропията и може да се приеме, че е налице равенство между пълната информация и максималната ентропия. Анфилатов, В., С. Емельянов и А. Кукушкин. Системный анализ в управлении. Стр. 207.

[6] Посоченото правило е известно като „принцип на необходимото разнообразие на Ешби”. Доказателство е спестено, доколкото изцяло е заимствано от Анфилатов, В., С. Емельянов и А. Кукушкин. Системный анализ в управлении. Стр. 208.

[7] Анфилатов, В., С. Емельянов и А. Кукушкин. Системный анализ в управлении. Стр. 208.

[8] Въпреки че е встрани от темата на публикацията, интерес представлява третият подход за оптимизация на управлението, който предвижда това да става чрез намаляване на разнообразието на състоянията на управляемия обект. Именно при реализирането на такъв подход е възможно оптимизирането на управлението в краткосрочен план да доведе до нарушаване на адаптацията в дългосрочна перспектива. Доколкото намаляването на разнообразието на състоянията по същността си е специализация, то приведената тенденция може да се обобщи, че „по-високата специализация на системата намалява нейния предел на адаптиране”, а именно “пределът на адаптиране добива първостепенно значение при промяна на целта на функциониране”. (Величков, В. Целева устойчивост на военните системи, стр. 40). В този контекст болезнено познато от практиката е ликвидирането на всичко, което не сме достатъчно „умни“, за да управляваме.

[9] Уилям Росс Ешби (William Ross Ashby 1903 –1972 ) британски учен (психиатър), считан за баща на съвременната кибернетика

[10] Анфилатов, В., С. Емельянов и А. Кукушкин. Системный анализ в управлении. Стр. 208.