Съдържание

„Сложността поражда сложност.“

Парадокс на сложността

 

     Всеки разговор за сложните системи е незавършен, ако не се коментира най-същественият им аспект – системните свойства.

     Нека започнем с малко теория, отговаряйки на въпроса „Що е свойство?”.

     Всеки обект притежава съвкупност от характеристики. Характеристиките представляват тази промяна на параметрите на средата, която е предизвикана от присъствието на описвания обект в нея. Такива характеристики са обем, цвят, размери, плътност и др.

     Класически проявлението на тези характеристики са именно въпросните отклонения на стойностите на параметрите, описващи средата.

     Някои характеристики или техни комбинации са до такава степен присъщи на съответния обект, че се явяват негови свойства. Именно по тази причина можем да дефинираме свойствата като отделни характеристики или съвкупност от няколко характеристики, присъщи (типични) за описвания обект. Нека дадем пример.

     Да вземем един проводник от мед. Характеристика на медта е нейната електропроводимост. Тази характеристика на медта е дотолкова типична за изработените от мед проводници, че сама по себе си се явява тяхно свойство. В случая имаме отделна характеристика, явяваща се поради своята важност и типичност отделно свойство.

     Същевременно нека вземем още няколко характеристики на медта, като якостта на опън, деформация при провлачване, модул на еластичност, коефициент на линейно температурно разширение и някои други подобни. Тяхната съвкупност дава свойството здравина на опън на проводника. Ето че имаме свойство, което е съставено от няколко характеристики.

     Нека обърнем внимание и на още нещо. Когато говорим за характеристики, ние обикновено имаме предвид материала, от който е съставен обектът, а когато говорим за свойства, ние обикновено адресираме самия обект. Да, възможно е да говорим и за свойства на материала, както и за характеристики на обекта, но това е или когато разглеждаме материала като обект, или когато разглеждаме обекта като материал за обект от по-висок порядък. Допълнително следва да отбележим, че свойствата не са константни, а зависят от условията. В случая с медния проводник удачен пример е да посочим, че проводимостта се влияе от температурата.

     Ако преминем към организация – нека вземем един футболен отбор, то характеристиките са атрибут на играчите: бързина, физическа издръжливост, ръст и т.н., а свойствата са производни на тези характеристики и са атрибут на отбора: способност за бързо прегрупиране, силов футбол, динамична игра. Понякога отделна характеристика може да се „издигне“ и самостоятелно за свойство. В случая например физическата издръжливост. И отново имаме влияние на средата върху проявяването на свойствата. Всеки знае, че физическата издръжливост се влияе както от климатичните условия, така и от надморската височина. Трябва да се допълни, че ключово за възникването на свойства на обекта е взаимодействието на характеристиките, присъщи на състава.

     В предходните раздели бе посочено, че предназначението на системите произтича от техните свойства, но не всяко свойство води до предназначение. Дадохме и пример с кралския печат в „Принцът и просякът“ на Марк Твен. В този контекст една книга притежава обем и твърдост, но не е задължително това да води до предназначението с нея да се повдига проектора на необходимата височина. Именно по тази причина тези отделни свойства или комбинации от свойства, които определят използването на обекта по предназначение, се наричат качества на системата. Качеството определя степента на пригодност за използване на системата по предназначение. Посочихме, че качеството може да е отделно особено важно свойство, но и комбинация от няколко свойства. Нека да дадем и пример.

     Отново ще се върнем на футболния отбор. Пример за съставно качество на отбора е неговата борбеност, която се дължи на комбинация от свойства като мотивация, физическа издръжливост и психическа устойчивост. В отделни случаи може отново едно свойство да се издигне до ранга на качество – отново за пример е физическа издръжливост.

     Нека спрем с досадната теория. Идеята, която следва да обобщим е, че свойствата:

  • произтичат от характеристиките на състава и са резултат от ситуационна комбинация на характеристики и взаимодействието между тях;
  • влияят на предназначението;
  • формират качествата на системата и в тази си роля – предопределят предназначението в контекста на ситуацията.

     Разполагаме с подходяща отправна точка за описание на системните свойства. Следва само да допълним, че ще говорим за свойства на биологичните системи и ще проследяваме тяхното организационно проявление.

     И защото системите са сложни, нека започнем със сложността.

     Тя е основно системно свойство. Сложността е „многолика“. Класически ние я свързваме с обема информация за описание на системата. В този контекст говорим за описателна сложност.

     В отделни случаи сложността се свързва с описанието на алгоритъма за функциониране на системата – алгоритмична сложност.

     Сложността е информационна характеристика по същността си.

     Съществуват няколко основни принципа, свързани с нея.

     На първо място е т.нар. парадокс на сложността: „сложността поражда сложност“. Значението на този парадокс е, че винаги, когато за справяне с проблем предложим ново решение, често то ни води към усложняване на процеса на справяне със ситуацията. Да приведем пример. Купуваме миялна машина, за да облекчим съпругата (или съпруга – неведоми са измеренията на еманципацията), и какво мислите се получава – да, облекчение е налице, но усилията плавно се пренасят към избор на подходящ препарат, подсушаване на машината след ползване, почистване на машината и куп други главоболия, които до момента изобщо не са били на дневен ред. Нека преминем в организационен контекст.

     Назначавате умна и красива млада служителка, за да облекчите офиса и всичко е наред, но до момента, в който един от ръководителите на екипи не влезе в емоционална обвързаност с нея. И защото е началник, всичко в офиса се обръща с главата надолу.

     Феминизирате армията, за да дадете шанс на дамите и след време започвате да мислите за майчински отпуски, детски градини, дамска конфекция, дамски тоалетни, любовни афери и т.н. Поделението се превръща в снимачна площадка на „Дързост и красота“. Иде ви да се „гръмнете“. Но така е – прогресът е неизбежен.

     Но нека не приемаме автоматично, че всяко ново решение на проблем увеличава сложността. Много често естеството на проблема само по себе си е ненужно нарасналата сложност. Идеята е, че в процеса на функциониране под натиска на средата и в резултат на процесите (вътрешни и външни) често системите са склонни да генерират решения, водещи до нарастване на вътрешната им сложност. Тази сложност често е самият източник на проблема и решението му е свързано с „опростяване“ на системата. Спомням си разговор с по-старши от мен колега, който ми „преподаваше практически мениджмънт“. Съветът му бе: „когато няколко служители в един отдел се карат за работата и спорят по въпроса кой е по-претоварен – уволни единия“. Т.е. – „опрости системата“. Разбира се това е шега, но говорейки сериозно – подобна постъпка, дори и определяна като груба и некомпетентна, може да мобилизира организацията и да провокира самоорганизация. Нещо като „децимацията[1] в римската армия.

     Абстрахирайки се от атрактивността на „тъмната страна“ на мениджмънта, нека обобщим, че сложността като цяло в социалните системи има тенденция да нараства.

     Нарастващата сложност води до още един системен принцип – „системните ефекти са скрити в бъдещето“. Смисълът на този принцип е, че това, което целите ще се случи, но ще се случат и ред други неща, които не сте предвидили. Нека дадем популярен пример за системен ефект. Зима е. И то студена! Стачкуват вестникарите. Няма вестници. И така ден, два, седмица. Проблемите на вестникарите се решават – постига се някаква договореност. Но се случва и още нещо – нараства броят на приетите в болница бездомници със симптоми на измръзване – защото няма вестници да се топлят. Системен ефект!

     За да се възприеме сложността, напълно следва възприемащият тази сложност да е по-сложен. Казахме го твърде сложно. Нека опростим.

     Информацията за пълно описание на дадена система не може да е по-малка от съдържащата се в системата информация. Казано с други думи – не може да възприемем нещо в детайли, ако сме „по-прости“ от него. Какво правим тогава? Ползваме информационни модели. Всъщност ние не познаваме нещата около нас, ние познаваме техните модели! И степента на познаване зависи от детайлността на модела, от степента на неговото съответствие на информационното съдържание на обекта.

     Ако приемем, че ние не познаваме нещата по същност, а познаваме представата за тях, която нашите модели изграждат, то тогава как управляваме тези неща? Та нали управляемостта се постига чрез познаваемост? Как се чувства генералът, който управлява стотици хора – тяхната сумарна сложност определено е по-висока от информационния му капацитет? А как се чувства президентът на САЩ?

     Ред е на нов системен парадокс – „микроскопичната непознаваемост не означава макроскопична неуправляемост“. Защото информацията има прекрасното свойство да се компресира, без при това да се губи. Вие не управлявате телевизора, за чието устройство имате бегли познания, вие управлявате функциите на дистанционното, които знаете прекрасно. По тази аналогия генералът не управлява две хиляди войници, а управлява петте батальона на една бригада! Това, че в батальоните има информация за петстотин войници, е друг въпрос.

     Нека дадем и още една идея, свързана с информационната сложност. Често в живота ни се налага да даваме определения за нещо. И по причина, че определяното явление или обект е сложно, то ние даваме сложно определение от няколко реда, стремейки се да бъдем изчерпателни. Получава се определение, което никой (често и авторът) не може да възпроизведе. Причината е, че желаем в това определение да включим колкото се може повече информация. А защо не се постъпва по друг начин?

     Нека сега помислим, че информацията не се губи – тя съществува някъде. Например в главите ни. Защо вместо да се мъчим да повторим и синтезираме това, което е там, не дадем само ключ за неговото изваждане? Защо не дадем само кодово съобщение за това, което искаме да опишем, и да предизвикаме „взрив“ на аналогии в четящия определението?

     Ето пример за това. И понеже говорим за информация, моля вземете определението за информация в „Уикипедия“: „Информацията (разяснение, изложение, осведоменост) е понятие, свързано с обективното свойство на материалните обекти и явления (процеси) да пораждат многообразие от състояния, които могат да се предават на други обекти чрез взаимодействия и да се запечатват в тяхната структура“.

     Прочетохте ли го?

     Хайде сега го повторете дословно!

     Не се получава, нали?

     Нека вземем едно друго определение за информацията, дадено от проф. Семерджиев: „Кодирано съобщение за същност[2].

     Усетихте ли разликата? А почувствахте ли „взрива“ от аналогии, които се отключи в главата ви?

     Именно това е идеята за компресирането на информация – адресирането на сложността, а не възпроизвеждането ѝ.

     Да, сложността следва да се познава, защото нейният нарастващ натиск е „двигателят“ на адаптацията. Развитието е невъзможно без „вродената сложност“ на системите. В дълъг исторически период се твърдеше, че системите се стремят към нарастване на стабилността си по силата на втория закон на термодинамиката. Оказва се, че не е точно така и май към стабилност се стреми само ръководството. Един клас системи, наречени от носителя на Нобелова награда Иля Романович Пригожин „дисипативни“ системи, са склонни към вътрешно усложняване. Да, това „усложняване“ става при определени условия (наличие на разсейване на вещества и енергия), но биологичните системи, към които спадат организациите, са точно такива.

     Доколкото обяснението на посочения процес ще ни отведе в полето на термодинамиката, то нека обобщим, че важното за нас е следствието, че в процеса на адаптирането си към средата организационните системи повишават своята сложност.

     Ето че стигнахме до адаптивността на системите – следващото важно свойство.

     Адаптивността на системите е тяхната способност да се приспособяват. Но тя не бива да се възприема като семпло нагаждане към средата на системата. Тя е нещо много повече, защото приспособяването протича под формата на оптимизиране на енергийния и ресурсен разход в процеса на достигане на целите в оптимална степен. При това следва да се отчита, че системите поддържат множество цели, освен главната. Съществуват цели на самоподдържане и самовъзпроизводство, които са типични за биологичните системи. Често процесът на адаптация се свързва дори и с промяна на целите, при които възникват нови направления, конкуриращи се за водещото място с главната цел. Нека дадем един пример.

     Главната цел на един университет е подготовка на висококвалифицирани кадри за съответния бранш, в който те се реализират. Но паралелно с това съществуват целите на самовъзпроизводство – разширяване на предмета на дейност, както и на самоподдържане – утвърждаване на университета и развитие в исторически план. Дотук добре – тези цели са приемливи. Но нека поставим университета в ресурсна криза. Дори не криза, а просто редуцираме бюджета му до нива, че заплащането на индивидите е несправедливо според тях.

     Университетът започва адаптация – индивидуална и колективна. Започва отдаване под наем на площи и помещения, развитие на дейности, граничещи с образованието. Започвайки от квалификация, което си е образование, през научноприложни изследвания, което е наука, до ползване на капацитета на съоръженията за производство на детайли и извършване на услуги, което вече си е чист бизнес. Възникват паралелни цели – университетът реализира информационен хъб, доставя интернет услуги, извършва рутинни анализи в лабораториите си, сглобява газови устройства, извършва редакторски и издателски услуги и т.н. По принцип в тези дейности няма нищо лошо до момента, в който приходите от тях се изравнят с държавната субсидия. Тогава ръководството е в интересна ситуация – коя цел да преследва и да се адаптира към условията на изпълнението ѝ – главната или новите? Колко далече сме от момента, в който университетът се превръща в място за трупане на стаж и социално осигуряване, а водещ става паралелният бизнес? А как стоят нещата в институтите на Българска академия на науките? Там бизнес ли се прави, или наука?

     Именно по този начин процесът на адаптация протича по отношение на всички тези цели. И както вече видяхме – в редица случаи адаптацията като широкоспектърен процес може да доведе до влошаване на показателите по отношение на достигане на главната цел.

     Адаптацията освен това протича в индивидуален и колективен план. Адаптират се компонентите поотделно и системата като цяло. Адаптира се системата самостоятелно, но и заедно със системите, които имат отношение към нея. Нека се спрем малко повече на колективната адаптация.

     Това, че промените в една система пораждат промени в свързаните системи е безспорен факт, но нас ни интересува специфичния случай, когато процесът на адаптация протича под формата на коеволюция.

     Принципно коеволюцията започва със симбиоза – създаване на взаимоизгодна връзка. Впоследствие тази връзка започва да еволюира. Нека дадем един пример с биологична система.

     „Редица ниски акации от Мексико и Централна Америка живеят в тесен мутуализъм[3] с някои видове мравки – Pseudomyrmex ferruginea.

     Мравките надеждно защитават акацията от нападащите я животни-фитофаги (както безгръбначни, така и малки гръбначни), а също и подрязват много други растения, които прорастват около клоните или листата на акацията.

     От своя страна акацията е видоизменила шиповете си за гнезда специално за мравките и освен това на листата си образува богати на белтъчини телца, които се харесват за храна на мравките.

     Но мравките-”телохранители” понякога се престарават, пропъждайки и опрашващите насекоми.

     П. Уилмър от Университета „Св. Ендрю и Дж. Стоун“ от Оксфорд наблюдавали мравките, живеещи на два вида африкански акации (Acacia zanzibaria и Acacia drepanolobium).

     Те забелязали, че мравките избягват цветовете на акацията в средата на деня, когато най-интензивно се опрашват. Сутрин и късно през деня мравките отново “патрулират” около цветовете по обичайния си начин.

     Учените дошли до извода, че младите разтварящи се цветове изпускат някакво вещество (възможно е то да се намира на повърхността на прашеца), което пропъжда мравките като своеобразен репелент[4].

     Коеволюцията до такава степен е повишила взаимната зависимост, че коеволюиращите системи се свързват практически в метасистема. Като добавим и всички съдействащи системи – то ето ни един цял „метаорганизъм“. И адаптацията на този „метаорганизъм“ протича съвместно. Изградените при това зависимости са дотолкова силни, че катаклизъм в една от системите предизвиква силна флуктуация в метасистемата, която дори може да доведе до общ системен разпад и нова самоорганизация. Причината за това е, че често при наличие на относително константни условия на средата и продължително време за адаптация се постига „свръхадаптираност“. При тази „свръхадаптираност“ се постига изключително висока свързаност на компонентите на системата и флуктуациите могат да доведат до системен разпад. При подобни условия се наблюдава т.нар. ефект на „натиск/импулс“ (press/pulse). През 2008 г. Нан Аренс (Nan Arens) и Иън Уест (Ian D. West) предлагат модела „натиск/импулс“[5], за да обяснят масовото изчезване на биологични видове в различни епохи. Те защитават тезата, че съчетаването на продължителен период на „натиск“ на конкретен фактор с внезапното проявяване на „импулса“ на отделен катаклизъм води до разпад на екосистемата и изчезване на видове.

     В конкретната публикация те сочат, че продължителният „натиск“ на вулканичната дейност в съчетание с моментния „импулс“ от астероид са причината за масовото изчезване на видове, популярно познато като изчезване на динозаврите. Тази сравнително нова концепция е практическо доказателство за опасността на свръхадаптацията под продължителното влияние на конкретен фактор. В организационен аспект тази идея се пренася като опасност от разпад на уж добре адаптирана организация при рязка промяна на условията в метасистемата.

     В тази връзка си спомням изказването на един току-що назначен началник на военен университет. В обръщението си към преподавателския състав той адресира необходимостта от спешна промяна с думите: „динозаврите са изчезнали, защото не са се адаптирали“. Всъщност оказва се, че май динозаврите са изчезнали, защото прекалено са се адаптирали. Генералът очевидно не знаеше за тази нова еволюционна концепция, но това, което също не знаеше бе, че поставена организация в условия за адаптиране под постоянното действие на стресов фактор е изключително опасно. Когато години по-късно посетих това учебно заведение, бях потресен как може – с няколко приятни изключения – да се преподава едно и също нещо от много преподаватели, но с различни думи. Някой ще каже „наличие на съгласуваност“. Но по-подходящо е да се каже „липса на разнообразие“.

     А разнообразието е от ключово значение за адаптацията. Ако погледнем на адаптацията като на еволюция, то трите движещи сили на дарвиновото разбиране за еволюцията са генетична приемственост, мутация и селекция. По смисъла на организациите може да ги обобщим като приемственост, разнообразие и ясна система за кадрово развитие.

     И още нещо, което следва да се знае за адаптивността. Процесът на адаптация не е еднопосочен по смисъла, че е само „движение напред“. В него прогресът и регресът вървят „ръка за ръка“.

     Адаптацията е навсякъде. Тя е около нас, тя е в нас. Ние сме обект на адаптационни промени, но и субект на такива процеси. При това адаптацията протича на различни нива – най-общо три.

     В книгата „Кваркът и ягуарът: пътешествия в простото и сложното“ (The Quark And The Jaguar: Adventures in the Simple and the Complex) лауреатът на Нобелова награда Мъри Гел-Ман (Murray Gell-Mann) разглежда три нива на адаптация, представяйки интересен пример с имигрантите в САЩ[6]. Нека ползваме приведения от него пример, който малко ще видоизменим, и да представим нивата на адаптация, които условно ще наречем „краткосрочна“, „дългосрочна“ и „еволюционна“ адаптация.

     Да вземем населението на един равнинен район. Населението се занимава със селско стопанство и по този начин осигурява прехраната си. В резултат на глобалното затопляне климатът се променя – става по-горещ и по-сух. Традиционните земеделски култури не могат да се аклиматизират и поминъкът запада.

     Част от населението емигрира в райони с по-подходящ климат и продължава да се занимава с добре познатото земеделие. Това всъщност е „директна“ или „краткосрочна“ адаптация.

     Част от населението остава и се ориентира към отглеждането на по-сухолюбиви култури. Тази адаптация е ориентирана към дългосрочно оцеляване в новите условия. По тази причина ще наречем тази адаптация „дългосрочна“.

     Нека обаче си представим, че климатичната промяна е толкова силна, че нищо не вирее при новите условия. Земеделското общество е унищожено. Тогава се наблюдава третият тип адаптация, която протича по Дарвиновата схема на оцеляване на по-приспособимия и затова ще наречем „еволюционна“ адаптация. Остават тези хора, които намират ново препитание – например добив на суровини от земните недра.

     Нека отидем една крачка по-напред и видим какво се случи в действителност.

     Първата група от хора „пренесе“ обществото (системата) на ново място. Не се смени нито функцията, нито структурата на организацията (обществото).

     Втората група смени земеделските култури, които отглежда. На практика тя адаптира функцията на обществото, но в диапазон, който не налага нова поддържаща структура. Т.е. – обществото (системата) запази предназначението си и структурата си, а видоизмени функцията си, но в рамките на допустимия функционален толеранс. Предназначението и целите се запазват, а се сменят само задачите

     В третия случай отново имаме смяна на функцията, но драстична – с промяна на предназначението и структурата. Нека проследим тази промяна по-внимателно. Поради факта, че старите задачи на организацията станаха тотално непригодни, се наложи смяна на функциите, което по същността си e промяна на предназначението. От друга страна, новите задачи налагат нови технологии и от там – нова поддържаща структура на системата.

     Заслужава внимание и още нещо – в случая с еволюционната адаптивност организацията смени предназначението си. Това е възможно, само ако старата система притежава свойства, поддържащи новото предназначение. При това тези свойства не е нужно да са развити в пълен обем, защото след смяна на предназначението идват нови функции, от тях произтичат нови задачи. Новите задачи водят до нова структура, а новата структура поражда нови свойства, които свойства от своя страна „донастройват“ новото предназначение. Именно по този итеративен процес системата се адаптира към новите условия.

     Разбира се адаптивността на системата не е панацея по смисъла – лек за всяка промяна на условията. Тя има свой праг. Именно прагът на адаптивност се определя от степента на притежаване на свойствата, необходими за смяна на предназначението. Дори и да има „новите“ свойства за определен период от време, докато системата се нагоди към новите условия се черпи огромен ресурс, който често е за сметка на системните резерви. По тази причина определено може да се твърди, че адаптивността не е безгранична и има случаи, когато смяната на условията в средата е толкова голяма, че адаптационният капацитет се изчерпва. В тази връзка интерес представлява въпросът дали може системата да продължи да функционира по старото си предназначение в нови условия, без съществена адаптация и в особено враждебна среда. Оказва се, че може частично и за определено време да поддържа предназначението.

     Ред е на следващото свойство – робастност.

     При дефинирането на свойството робастност на системите са налице две групи определения.

     В някои източници робастността се определя като “способността да се съхрани частична работоспособност при отказ на отделни елементи или подсистеми[7]. В тази връзка се предлага и количествен подход за сравняване на робастността на различни системи от типа “колкото по-голяма част от системата може да се отдели без това да наруши локалните ѝ свойства, толкова пo-робастна е системата[8].

     Друга група определения разглеждат робастността като способност за запазване на устойчивост на функциониране в необходимата степен при наличие на неопределеност на условията, при които се извършва това функциониране[9]. Аналогично определение се дава и от източници с по-тясна математическа насоченост: “осигуряване на устойчивост и желано качество в присъствието на параметрична (структурирана неопределеност)[10]. Предлаганата количествена мяра за робастност е функция, минимизираща максимално възможните загуби от функциониране на системата във всички възможни състояния на средата[11].

     Очевидно и двете групи определения визират способността на системата да запазва в някаква степен целеустойчивост, като в първата група дефиниции се акцентира върху екстремални условия на функциониране, а втората група дефиниции визира разнообразни условия, произтичащи от неопределеност на средата. Доколкото второто определение за робастност е по-общо (и в определена степен включва първото), то е подходящо да се приеме тази дефиниция.

     Това свойство е от изключителна важност за военните системи, доколкото те функционират в условия на противопоставяне, в които при сблъсъка си с противника търпят загуба. Нека по тази причина внесем малко повече познание за свойството робастност, като разгледаме някои военни категории за ущърб.

     Във военното дело за измерване на нанесените загуби срещу противника се ползват три категории: унищожаване, разгром и  нарушаване (вреда). Възможни са малко по-различни формулировки, но най-често срещаните са тези. Нека ги представим.

     Класически най-малката загуба (степен на поразяване) е нарушаването (вредата). Тя класически се свързва с нанасянето на загуби на противника на не-повече от 20 до 30%. Тази числова мяра се свързва с факта, че класическият подход за определянето на резерва за дадена дейност е именно около 30% от предварително приготвения ресурс. Започвайки от битовия ремонт, през заделянето на средства за почивка, до военния ресурс за операция, винаги се отделят около 30% повече ресурс за така наречения „всеки случай“[12]. Унищожаването на този ресурс ни поставя в ситуация при възникването на само още едно непредвидено обстоятелство да изпаднем в условия на недостатъчен ресурс. Достига се до точката на т. нар. „кулминация“ по смисъла на военното планиране. Ако вземем прословутото съотношение 3 към 1 спрямо противника за водене на настъпателни действия и приемем, че 1/3 от нашите сили са унищожени, достигаме до съотношение 2 към 1 в наша полза. Още малко загуби и сме в позиция на паритет – не можем повече да настъпваме.

     Следващата по величина загуба се разглежда при поражение от порядъка на 30 до около 50 или 60%. Определя се като разгром. При тези загуби противниковата система е все още „жива“, но не може да изпълнява започнатите задачи. Следва задачите да се преосмислят. По смисъла на посоченото съотношение 3 към 1 за настъпателни действия вече имаме паритет от 1 към 1. Предприетото настъпление е невъзможно. Преминава се към отбрана – сменя се задачата.

     Най-тежкият ущърб е свързан с нанасянето на загуби над 60%. Съответната категория е унищожение. Настъпва системен разпад. Военната система не може да изпълнява предназначението си. По смисъла на съотношението 3 към 1 след свеждането му под 1 към 1, не само че не може да се продължи настъплението, но и въпросът с отбраната е под съмнение.

     Следва да се уточни, че посочените проценти и съотношения не бива да се възприемат като догма. Процеси на системен разпад могат да започнат и при много по-ниска степен на загуби (ущърб), но това зависи именно от степента на проявяване на системното свойство робастност. Тази робастност за сложната система държава е определена по интересен начин. Когато се планира изграждането на ракетния ядрен потенциал на САЩ през втората половина на ХХ век, американската корпорация РАНД (RAND Corporation) разчита необходимия ущърб за унищожаване на държавността като унищожаване на 30 – 40% от населението и 50 – 60% от икономиката[13]. Счита се, че след подобни загуби ще настъпи системен разпад и държавата ще престане да съществува.

     За запознатите със системните свойства неизбежно робастността навежда на аналогия с друго системно свойство – целеустойчивост или целева устойчивост. И тази аналогия е правилна. Но докато робастността визира целеустойчивостта при отказ на отделни елементи, то целеустойчивостта трябва да се приема в по-широк контекст.

     Тя се дефинира като способност на системата да поддържа целта. Широкият контекст следва да се разбира в светлината на системната особеност да се поддържат множество цели.

     Именно фактът, че системите поддържат множество цели води неизбежно до възможност за загуба на целта при „привличане“ на вниманието на системата в по-атрактивни направления, както и до възможност системата да приоритизира целите си.

     Малко по-рано дадохме пример за привличане на организацията в по-атрактивно направление, когато представихме дилемата за университета да развива образование или бизнес. Затова нека разгледаме въпроса с приоритизирането на целите.

     Паралелно с целите, за които е предназначена, системата поддържа и цели на самовъзпроизводство и самоподдържане. Ако системната цялост или съществуване са застрашени, възможно е цялата енергия на организацията да се насочи за поддържане на системното оцеляване. В подобни случаи целите на предназначението минават на заден план и целевото функциониране на практика се губи.

     Подходящ е един пример за аналогия с биологична система. Преди физическата смърт мозъкът на системата „изключва“ големия кръг на кръвообращение и цялата остатъчна енергия се ползва за поддържане на функционирането на малкия кръг на кръвообращение, за да може органът за управление да поддържа колкото се може повече практически безсмисленото си съществуване.

     Дори и малко потискащ, примерът е силно показателен, защото показва тенденцията системата да „умира от периферията към центъра“. Когато в едно предприятие започне процесът на „системната смърт“, първо загива производството, а последна си заминава администрацията. Когато загива един университет, първо изчезват студентите. Когато загива една партия, последно си тръгва ръководството. И не защото капитанът последен напуска кораба, а защото органът за управление желае още малко да продължи илюзията на безсмислено съществуване.

     Нека спрем с примерите, преди някои да си е направил опасната и недопустимо погрешна аналогия със състоянието на поделенията във въоръжените сили и перфектно работещата система за стратегическо управление. И да преминем от целеустойчивост към устойчивост.

     Много често вместо за целева устойчивост се говори просто за устойчивост. Това свойство е свързано със способността на системата да устоява на въздействия, като при това запазва системната цялост и функциониране. В известна степен устойчивостта кореспондира с адаптивността, доколкото способността да се компенсират промени в средата и свързаните с тях въздействия върху системата на практика е вариант на приспособяване. Но докато адаптивността като че предполага интензивен информационен и материален обмен със средата и произтичаща зависимост от нея, то при устойчивостта е налице лек акцент върху автономността и възможността за известна степен на абстрахиране от процесите в средата.

     Устойчивостта не бива да се възприема като семпла резистентност на средата. Тя следва по-скоро да се свързва със системното свойство на хомеостаза – способността на отворените системи да поддържат динамично равновесие в променяща се среда. На практика устойчивостта е постоянен процес на поддържане на системната цялост и функциониране чрез вътрешносистемни промени и въздействия към заобикалящата среда.

     Вече на няколко пъти споменахме целостта – друго системно свойство. Често срещано и като цялостност. Целостта е вътрешното единство на системата с всички произтичащи следствия: относителна обособеност спрямо средата, взаимна зависимост на компонентите, функционално обособяване на частите, степенуване по важност на компонентите, съгласувано поведение и самоорганизация.

     Именно съвкупността на целостта се асоциира с понятието система. Именно целостта е източникът на важното и специфично свойство на емергентността – наличие на свойства на целостта, неприсъщи на отделните компоненти.

     От друга страна, точно целостта е онази сила, която се противопоставя на откъсването на отделни елементи поради системната отвореност и привлича елементи от средата по същата причина.

     Целостта на системата кореспондира със системните свойства на структурност, свързаност и взаимозависимост на системата. В определени случаи целостта се свързва и със регенеративните способности на системата, които способности (характеристики) за някои организации са толкова развити, че могат да се определят като свойства. Едни от тези организации са военните. Чрез въвеждането на редица  поведенчески модели, те са доведени до степен на постоянно възпроизводство по линия на системна самоорганизация.

     Спомняте ли си онези първи напътствия от курсантските години, гласящи, че дори и двама набори да вървят заедно – единият винаги е старши. Това правило дотолкова е втълпено във военното ежедневие, че се реализира на всички нива. Нека само си припомним трилогията на Константин Симонов за Втората световна война[14]. Изтегляйки се от обкръжение, съветските войски при среща „се сглобяват“ и възпроизвеждат формирования от по-висок ранг. Аналогични процеси водят и до сформирането на партизански отряди във вражеския тил. На практика се наблюдава регенеративно свойство на военната организация. При това тази регенерация отчита спецификата на средата – някои формирования се стремят да излязат от обкръжение, а други се обособяват като партизански отряди.

     Именно чувствителността към условията на средата е следващата важна характеристика, която кореспондира със свойството на системната устойчивост. На практика системната чувствителност е антипод на устойчивостта. Популярен е „ефектът на пеперудата“. Нека го припомним. Автор на тази популярна метафора е американският математик Едуард Лоренц (Edward Lorenz). Завършвайки работния ден, той записва резултатите от математически модел за прогнозиране на времето, като ги закръглява. На следващия ден въвежда в модела закръглените данни и получава поразително различаващи се резултати. По неговите думи ефектът от закръгляне на данните е сравним с „маха на криле на чайка“, но разликата в резултатите е драстична. Така се ражда изразът, че „едно замахване на крилото на чайка може да промени времето завинаги“. По-късно този израз е популяризиран от Филип Мерилис (Philip Merilees) и добива вида, че „мах на пеперудени криле в Бразилия може да предизвика торнадо в Тексас“. Независимо че понастоящем е доста спорно дали времето е толкова чувствително на въздействия и нещо повече –Лоренц е опроверган в редица изследвания, то ефектът е останал като метафорично название за чувствителността на един клас системи към началното състояние. Тези системи са известни като SIC Systems – Sensitivity to Initial Conditions (чувствителност към началното състояние). Тези системи са хаотични.

     Чувствителността определено е „двулико“ свойство. От една страна, тя е залог за висока адаптивност. От друга страна, високата сензитивност, съчетана с некоректен протокол за разпределение и обработка по нивата на йерархията на добитата информация може да доведе до информационна претовареност на органа за управление и да провокира поведение, популярно назовавано „CNN ефект“. Този ефект се заключава в ситуационна ориентация и реакция на проблеми, дразнещи общественото внимание, за сметка на реакция на стойностни тенденции и процеси. Този проблем е изключително актуален в наше време. Например във военното дело наличието на множество чувствителни сензори води до факта, че информацията от бойното поле е достъпна в реално време и често ръководителите на високите нива, вместо да се съсредоточат върху глобалната картина, са атрактирани да се занимават с въпроси далеч под тяхната компетентност. Това води до висока динамика на реакциите в органите на високите нива на ръководство по отношение на ниските скали на дейността. Като цяло следствието е необосновано висока сензитивност и хаотично функциониране.

     При определени условия организациите демонстрират подобно поведение. Това поведение е предизвикателство за управляемостта им, доколкото управляемостта разчита на познаваемост и прогнозируемост. Особено нежелана е тази характеристика във военните организации. Без да се впускаме в изключително атрактивната тема на нелинейността и хаоса, нека само обобщим, че дори и устойчиви организации като военните демонстрират чувствителност към началното състояние.

     Всъщност системните свойства са изключително много. Заслужава да се споменат свойствата управляемост, ентропийност и негентропийност, системност, отвореност, уникалност, слаба предсказуемост, вътрешна конфликтност, еквифиналност.

     Доколкото тези свойства частично ще бъдат засегнати при конкретни разглеждания в следващи раздели, ще се въздържим от подробен коментар и ще направим в заключение важно обобщение, а именно, че степента на проявление на свойствата не е константна. Тя зависи от конкретиката на ситуацията и моментното състояние на структурата. Свойствата са от изключителна важност, защото влияят на предназначението и от там на цялото функциониране на системата.

Доколкото свойствата произтичат от структурата, на тях може да се влияе, като се създават структурни предпоставки за проявяване на желаните свойства в желаната степен и потискане на нежеланите свойства. Именно в този процес на влияние се заключава „зрялото“ системно управление. Докато класическото управление е насочено към влияние върху функционирането и рядко се задълбочава в модифициране на структурата за осигуряване на по-добро функциониране, то успешното системно управление в допълнение разчита и на структурни изменения с цел проявяване в желаната степен на желаните свойства и чрез тяхното влияние над предназначението – „самонастройване“ на системата към желано функциониране.


[1] Децимацията е практикувана след загуба на римските легиони. Изразявала се е най-общо в строяване на легиона и ритуално убиване на всеки десети в строя.

[2] Семерджиев, Цветан. Инструменти за стратегическо ръководство „C4I“. С., 2001, с. 206.

[3] Симбиоза, която постепенно се превръща в задължителна връзка.

[4] Информацията е заимствана от „Бръсначът на Окам“ - „Коеволюция“: http://bgchaos.com/369/origin/relationships-organisms/коеволюцията /. Горещо препоръчвам този сайт на всички желаещи да получат научно обосновано и достъпно обяснение на съвременни постановки от сферата на математиката, физиката и сложността.

[5] Arens, N.C. and West, I.D. (2006). "Press/Pulse: A General Theory of Mass Extinction?". pp. 456-471.

[6] Murray Gell-Mann. The quark and the jaguar: adventures in the simple and the complex.

[7] Анфилатов, В., С. Емельянов и А. Кукушкин. Системный анализ в управлении.

[8] Yaneer, Bar-Yam. Dynamics of Complex System.

[9] Bankes, S., S. Popper and R. Lempert. Shaping the Next One Hundred Years. New Metods for Quantitative Long – Term Policy Analisis с.XIV.

[10] Константинов, М. и П. Петков. Робастни системи за управление. Анализ и синтез с MATLAB, с.vii.

[11] Bankes, S., S. Popper and R. Lempert. Shaping the Next One Hundred Years. New Metods for Quantitative Long – Term Policy Analisis, с.56.

[12] „Златните“ 30% презапасяване са широко навлезли в нашата практика. Например изпитването на съдове под налягане става при налягане с около 30% по-високо от работното.

[13] Радвик, Б. Военное планирование и анализ систем.

[14] Трилогията включва следните три тома: „Последното лято“, „Живи и мъртви“, „Хората не се раждат войници“.