Съдържание

Колкото повече се използва едно понятие,

толкова повече то се изпразва от съдържание

Парадокс на универсалността

 

     Чували ли сте думата „система“? Неподходящ въпрос – нека го сменим. Може ли да ми кажете нещо, което не е „система“? Ето че изпаднахме в затруднение.

     Заобиколени сме от системи. Прости и сложни. Големи и малки. Открити и закрити. Механични и биологични. Каквито се сетите!

     Особено популярен е системният подход във въоръжените сили и затова нека запитаме средностатистическия офицер: „Какво знаете за системния подход?“. И ще получим неуверен отговор: „Той ни учи да гледаме на нещата в цялост, в единство с окръжаващата среда. Широко прилага принципа на аналогията. Учи ни, че функционирането на системите и тяхното изграждане почиват на единни закономерности!“. Нека поощрим с „Браво!“. И да се подготвим да получим порция клишета, но вече заявени значително по-уверено: „Системният подход се абстрахира от частното. Той ни учи, че системите са непредсказуеми и ни помага да преодоляваме сложността им“ и ред спорни в широк контекст клишета от типа на: „бъдещето е на мрежите“ (разбирай – пред централизациите), „живеем в динамичен свят, управляван от хаоса“, „оцелява по-приспособимият“, „кризата е перманентно състояние на системите“. Нека спрем до тук. Не защото изложените тези са погрешни, а защото са валидни само в конкретен контекст. И защото „царува“ масово неразбиране за системите и сложността.

     Защо не разбираме сложността?

     Спомням си едно учебно пособие във Военна академия, което обясняваше системите и свързаната с тях сложност. По традиционен за нашата научна школа модел то правеше сравнителен анализ на няколко алтернативни определения за система, акцентираше на противоречията между тях и предлагаше в рамките на няколко реда определение, което, видите ли, изглаждаше всички недоумения. Няма да назовавам пособието по обясними причини, но няма и да се въздържа да посоча едно друго – „Целеустойчивост на военните системи“ на доц. д-р на военните науки Владимир Величков. Монография, която и до ден днешен препрочитам с удоволствие и препоръчвам на всеки, който е решил да започне пътешествие в света на системното познание. И ако сте го чели, моля забележете – в него отсъства типичната за „материалната“ наука безусловна категоричност, категориите са широко формулирани, без при това да губят прецизност. Посочените закономерности не отричат категорично изключенията. Точно както е в Теорията на сложността – обобщенията провокират със своето скрито информационно съдържание и възбуждат верига от асоциации, а не дисциплинират с претенция за изчерпателност.

     Съществува само един проблем – книжката е малка, но се чете дълго – с периодично спиране за замисляне. И читателят се разкъсва между желанието за запаметяване на прочетеното и желанието да започне да го възпроизвежда със свои думи. Казано по друг начин – пособието е за читатели, решени да посветят времето и усилията си на усвояване на системното познание.

     За съжаление, често нямаме време за сериозни четива. Защото уви, нашият свят е наистина твърде динамичен и пълен със системни парадокси. Измислихме компютрите, за да ни избавят от бумащината и затънахме в нея, преживяхме хиляди години на технически прогрес, за да открием, че за задоволяване на потребностите ни трябва да работим около два пъти по-продължително от далечните ни предшественици. Да, сложността поражда сложност. Именно затова нека се опитаме да представим „нейно величество“ сложността с прости думи и почти никаква математика. Защото концепцията за системно познание е красива и заслужава да стигне до всекиго. И нейната красота е в краткостта. Дори самото определение за система поразява с краткостта си.

     И защото краткостта е на дневен ред, нека спестим „отегчителния“ литературен обзор кой какво е казал за системите и сложността и започнем по същество.

     Сред голямото (дори прекалено) разнообразие от дефиниции за система се е наложило класическото определение на Берталанфи „съвкупност от взаимозависими елементи[1]. Наличието на взаимната зависимост предопределя обособяването на системата в обкръжаващата среда. На тази база се реализират структурни конфигурации, възникват отношения и връзки.

     В организационен контекст съвкупността от компоненти се формира като организация, в която възникват обща организационна култура, чувство за принадлежност към общността, съпричастност на общите цели, мотиви за взаимопомощ и сътрудничество. Казано накратко, поставени във взаимна зависимост, отделните компоненти все по-силно се взаимообвързват и обединяват в общата съвкупност, наречена организация (система)[2]. При това следва да се отбележи, че независимо от субективните нюанси, този процес на обединяване е обективен. Тоест – протича относително независимо от волята на компонентите и нещо повече - често и без те да осъзнават, че участват в процес на засилващо се взаимно обвързване и взаимна зависимост.

     Нека да си спестим сложната еволюция, която понятието система и познанието за системите изминават и само обобщим, че като резултат се оформя специфичен подход към заобикалящия ни свят, наречен системен подход. Този подход се представя най-пълно от обособилата се през последните години интересна и атрактивна научна школа – школата на Общата теория на системите[3].

     Още с възникването си Общата теория на системите често се определя като „теория за всичко“, или „скелет на науката[4]. Едно от първите приложни полета на новата научна дисциплина е познанието за организациите. „Още с началото на разпространяване на системното разбиране за организациите, въпросът със сложността се явява централен за изследователите им[5]. Прокарвайки аналогии с редица други биологични системи, Общата теория на системите генерира голям брой принципи и парадокси[6], които често имат изключително атрактивно звучене за аудиторията. Тази тяхна атрактивност се дължи на широката приложност в съчетание с лесно възприемане и кратка формулировка. В допълнение на това те често носят парадоксален заряд, като налагат на пръв поглед нелогични изводи в резултат на логични съждения.

     За какво ни служи тази теория? За класически цели – за решаване на проблеми. А ако нямаме проблеми? Тогава за създаването им!

     Нека започнем с решаването на проблемите.


[1] Ползваното от Берталанфи определение е „elements in standing relationship“. Буквалният превод е „елементи в устойчива връзка“. Ludwig von Bertalanffy. 1968, General System theory: Foundations, Development, Applications.

[2] Вече споменахме за изключително голямото разнообразие от определения за система. Към него спокойно може да се добави и голямо разнообразие от класификации за видове системи. Считам за удачно да спестя и двете. Но доколкото ще се прилага системният подход към една специфична група биологични системи – организациите, то уместно е уточнението, че в разработката думите система и организация ще се ползват като синоними.

[3] Следва да се посочи, че като нова научна област и поради широката приложна сфера, Обща теория на системите като цяло или отделни нейни частни области се среща и под редица популярни наименования, като Теория на сложността, Теория на катастрофите, Теория на хаоса и др. Charissa P. Cordon. System Theories: An Overview of Various System Theories and Its Application in Healthcare. pp. 13-22.

[4] Като научна доктрина Обща теория на системите възниква в средата на XX век. За основоположник се счита Лудвиг фон Берталанфи (Ludwig von Bertalanffy), който в монографията „Обща теория на системите. Основи, развитие, приложения“ (General System Theory. Foundations, Development, Applications) систематизира познанието в тази област. Още в самото началото Теория на системите често се определя като „скелет на науката“, доколкото нейната приложна област е изключително широка Kenneth E. Boulding. General System Theory – the Skeleton of Science. Pp. 197-208. Към настоящия момент популярно Общата теория на системите често се определя като „теория за всичко“ (theory of everything) Lars Skyttner General System Theory. Problems, Perspective, Practice. (2nd edition).

[5] Pfilip Anderson. Theory and Organization Science. Organization Science.

[6] Повече за системните парадокси и принципи може да се намери в прекрасните статии: W. Clifton Baldwina, Brian Sauserb, John Boardmanb and Lawrence Johnc. A typology of systems paradoxes и Ashby, W. R. (1962). “Principles of the self-organizing system